Минали бяха обаче по-малко от двайсет и четири часа от смъртта и другите полицейски управления от щата, а и от югозапада, каквато беше практиката, не бяха представени особено добре. По стандартите на полицейските погребения церемонията не беше от най-впечатляващите. Нормално, смърт при престрелка би докарала достатъчно сини униформи да се изпълни цялото гробище. Полицай, прострелял се, докато прибира оръжието си в кобура, не влизаше стриктно в рамките на полицейската митология и това явно бе накарало някои да не присъстват на погребението.
Бош бе застанал почти най-отзад. Главата му пулсираше — следствие от нощ на пиене в опит да потисне болката и чувството за вина. От земята се бяха появили нечии кости и като резултат в нея бяха заровени други двама души — без никаква съществена причина за това. Очите му бяха кръвясали и подути, но вътрешното разяждане беше много по-болезнено от напръскването със спрей в очите.
Забеляза Тереза Корасон, разположила се на първия ред между по-почетните гости, доколкото такива присъстваха. Този път, по изключение, без оператора си. Носеше слънчеви очила, но не беше трудно да се разбере, че го е видяла. Устните й бяха свити в тънка, строга линия. Перфектно изражение за погребение.
Бош първи отклони поглед.
Денят беше разкошен. Силен вятър от океана беше разчистил за малко градския смог. Разкъсани облаци се носеха високо в небето, смесени със следите от самолети. Въздухът ухаеше от цветята, поставени на гроба и около него. От позицията си Бош виждаше, като фон на церемонията, накривените букви, образуващи думата „Холивуд“ върху хълма Лий.
Шефът на полицията не произнесе традиционната си възхвала, използвана за служители, загинали, изпълнявайки дълга си. Вместо него говори началникът на полицейската академия — за опасностите в полицейската работа, които винаги изскачат от най-неочакваното място и за това как смъртта на полицай Брашър може да спаси живота на други нейни колеги, като им напомня никога да не престават да са нащрек. В десетте минути на речта си той не я нарече другояче освен „полицай Брашър“, което остави неудобното впечатление за безличност.
През цялото време Бош си представяше акули с разтворени пасти и изригващи разтопена лава вулкани. Питаше се дали най-накрая Джулия се е доказала на хората, на които искаше да се докаже.
Между голямата група сини униформи, заобиколили ковчега, се беше вклинило сиво петно. Адвокатите. Баща й, придружен от служители на фирмата. Във втората редица, зад бащата, бе мъжът от снимката върху лавицата над камината. Бош си представи как отива до него и го зашлевява в лицето или го изритва с коляно между краката. Насред погребалната церемония и то така, че всички да видят. Би му казал и може би че той е човекът, запратил я по пътя, на който бе намерила смъртта си.
Не се поддаде на желанието си. Да прикачиш някому вината за каквото и да било не беше нищо повече от опростяване. Всеки сам избираше посоката в живота си. Независимо накъде го насочват или подтикват. Всеки си има клетка, в която да се пази от акули. Всеки си носи риска, ако пожелае да отвори вратата на клетката и да излезе от нея.
За почетния салют бяха избрани седем души от класа на Брашър в академията. Те вдигнаха оръжието си към синьото небе и изстреляха три залпа с халосни патрони. Бронзовите гилзи заваляха по тревата като падащи сълзи. Още преди ехото от изстрелите да е заглъхнало, вертолетите направиха кръг над събраното множеството и с това церемонията приключи. Бош се отправи към гроба, като се разминаваше с хора, които си тръгваха. Някой го хвана за лакътя и той се обърна. Беше Еджууд, партньорът на Брашър.
— Аз… искам да се извиня за това, което направих вчера. Няма да се повтори.
Бош замълча. Нямаше какво да казва на Еджууд.
— Предполагам, че не си го съобщил на хората от ПУП и… и искам да ти кажа, че го оценявам.
Бош продължи да го гледа безмълвно. Еджууд се почувства неудобно, кимна и се отдалечи. Оказа се, че точно зад него стои жена — латино тип, с посребряла коса. Бош веднага я позна.
— Доктор Инохос.
— Как си, Бош?
Косата беше основният белег за разпознаване. Преди почти седем години, когато Бош беше редовен посетител на кабинета й, косата на Инохос беше тъмнокафява, без следа от сиво. Все още беше привлекателна жена, независимо дали в кафяво, или сиво. Но промяната поразяваше.
— Добре съм. Как е положението на психичния фронт?
Тя се усмихна.