— Това са празни предположения, детектив Бош. Няма да слагам спирачка на цялата процедура само защото…
— Предположения са. Но не са празни.
Бош погледна партньора си. Едгар се беше намръщил.
— Не съм свършил, има още. Като се прибрах снощи у дома, си спомних за котката на Делакроа. Оставихме я в караваната му и казахме, че ще се погрижим за нея, но забравихме. Затова отидох там.
Бош чу учестеното дишане на Едгар и се сети какво го е раздразнило. Беше го поставил в неудобното положение да научава новините едновременно с Портюгъл. При идеални обстоятелства Бош би го уведомил по-рано, но в случая просто не беше останало време за това.
— Възнамерявах единствено да нахраня котката. Но когато отидох там, заварих дъщеря му вътре. Правеше си собствено претърсване. Заяви ми, че също е отишла от грижа за котката, но я сварих да ровичка.
— За какво? — попита Едгар.
— Не пожела да ми каже. Твърдеше, че не търси нищо. Но аз останах, след като тя си тръгна, и намерих едно-друго. — Бош вдигна вестника. — Голяма статия по случая — основно за работата на „съдебна медицина“ по подобни дела. Но съдържа много подробности по нашия случай, от неназован източник. Предимно за мястото на огледа.
Когато прочете статията за първи път, Бош беше решил, че източникът е Тереза Корасон, защото името й беше цитирано във връзка със случаи на намиране на кости. Наясно беше за алъш-вериша, който се въртеше между репортери и източници; директно назоваване за част от информацията, неназоваване за друга част. Но самоличността на източника на конкретната статия не беше важна и затова той не се занима с обсъждането й.
— Добре, има статия — каза Портюгъл. — И какво от това?
— В нея се споменава, че костите са били поставени в плитък гроб, като за изкопаването му не са използвани инструменти. Говори се и за раница, заровена заедно с тялото. Има и други подробности. Има и неспоменати неща, като например дъската за скейтборд на момчето.
— Накъде биеш? — Досадата в гласа на Портюгъл беше ясно доловима.
— Натам, че ако някой е възнамерявал да направи лъжливо самопризнание, голяма част от нужната му информация е в статията, подръка.
— О, я стига, детектив. Делакроа ни даде много повече от няколко детайла за мястото. Той ни описа самото убийство, както и разкарването на тялото в колата му впоследствие.
— Нищо сложно. Може да бъде доказано или оборено. Няма свидетели. Не можем да видим колата, защото е смачкана в някакво гробище за коли във Вали. Разполагаме само с неговия разказ. А той съвпада с извлеченото от веществените доказателства само що се касае до мястото. Всичките му опорни точки могат да бъдат извлечени оттук.
Бош хвърли вестника на бюрото на прокурора, но той дори не го погледна. Вместо това се опря на лакти върху бюрото и събра една до друга дланите си с разтворени пръсти. Някакъв вид упражнение за отпускане на работното място. Притисна дланите си и каза:
— Така се освобождавам от напрежението.
Упражнението завърши с шумно издишане и връщане в изходно положение.
— Е, добре, имал е възможност да изфабрикува показанията си. Но защо ще иска да го направи? Става дума за собствения му син. За какво му е да каже, че е убил сина си, ако не е?
— Заради тези — каза Бош.
И бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади сгънат на две плик. Наведе се и внимателно го постави върху вестника.
Докато Портюгъл отваряше плика, Бош продължи:
— Мисля, че това е търсила Шийла в караваната снощи. Намерих го под най-долното чекмедже на нощното шкафче на баща й. В нарочно скривалище. Трябва да се извади чекмеджето, за да се намери. Не се е сетила да потърси там.
Прокурорът извади няколко снимки от плика и започна да ги разглежда.
— Господи! — реагира той почти моментално. — Това тя ли е? Дъщерята? Не искам да гледам повече.
Портюгъл остави снимките на бюрото. Едгар се изправи и ги разбута с пръст, за да вижда всичките. Челюстта му се стегна, но той не отрони и дума.
Полароидните снимки бяха стари. Краищата им бяха пожълтели, а цветовете — почти избелели. Бош непрекъснато използваше полароиден апарат в работата и му беше ясно, че снимките са на много повече от десет години. Бяха четиринадесет. С един повтарящ се във всичките елемент — голо момиче. Ако се съдеше по промяната на тялото на момичето и на дължината на косата, можеше да се прецени, че са правени в период от поне пет години. На някои от снимките момичето се усмихваше невинно. На други в очите му се виждаше тъга, дори гняв. Без никакво съмнение снимки на Шийла Делакроа.