— Вчера това ми се виждаше от лесно по-лесно — каза Портюгъл. — Днес ми изглежда като кълбо от змии и гущери. Допускам, че ще ми представите теорията си за тези шедьоври, детектив Бош?
Бош кимна.
— Всичко идва от семейството. — Бош събра снимките и ги пъхна в плика. — По една или друга причина, майката е слаб характер. Твърде млада да се омъжва, твърде млада да има деца. Мъжът й е неуправляем. Тя разбира каква посока взима животът й и се отказва да я следва. Вдига си чукалата и оставя Шийла… с малкия и с неуправляемия им баща. Очевидно нетърпима ситуация за момичето. И какво може да направи то? Да обвинява майка си, баща си, брат си. Но на кого може да си го изкара? Майка й я няма. Баща й не е от нейната категория. Командва парада. Остава само… Артър.
— Какво искаш да кажеш? Че тя го е убила? Абсурдно е. Тя ни се обади и ни насочи към разпознаването.
— Знам. Но баща й не е наясно, че ни се е обаждала.
Едгар се намръщи. Портюгъл отново се зае с упражнението си.
— Не съм сигурен, че следвам нишката, детектив — каза той. — Какво общо има това с факта дали Делакроа е убил или не сина си?
Бош развълнувано се наведе напред, с плика в ръка — сякаш в него бяха събрани всички отговори.
— Не разбирате ли? Костите. Всичките наранявания. Не са били от бащата. Тя го е малтретирала. Шийла. Била е тормозена и се е обърнала по същия начин срещу брат си.
— Значи все пак твърдиш, че тя го е убила и двайсет години по-късно се е обадила, за да ви даде ключа към загадката. Да не би да смяташ, че страда от амнезия?
Бош не обърна внимание на сарказма.
— Не казвам, че го е убила тя. Но историята на малтретирането е накарала бащата да мисли, че го е направила тя. През всичките години след изчезването на Артър. И той е знаел причината тя да го направи. — Бош размаха плика. — Носел е в себе си осъзнатата вина, че сам е подтикнал Шийла към такава постъпка. После костите излизат наяве, той прочита вестника и събира две и две. Отиваме при него и той се разпява още преди да сме успели да му кажем „добър ден“.
— И защо?
— Изкупление. — Бош си беше блъскал мозъка над това от момента на намиране на снимките.
— О, хайде стига!
— Говоря сериозно. Човекът остарява, разбит е. Когато зад гърба ти има много повече, отколкото пред теб, започваш да преосмисляш живота си. Опитваш се да поправиш грешки. Делакроа е убеден, че дъщеря му е убила брат си заради това, което й е причинил той. Затова сега иска да поеме нейната вина. Какво има да губи? Живее в каравана до магистралата и работи на игрище за голф. Човек, който някога се е докоснал до известността. Може да е решил, че това е последният му шанс да изкупи всичките си грешки.
— И греши за нея, но не го знае.
— Точно така.
Портюгъл се оттласна със стола си и го остави да се удари шумно в стената.
— Долу разполагам с човек, когото мога да пъхна на топло с една ръка, и ти идваш и ми казваш да го пусна да си ходи по живо, по здраво.
Бош кимна.
— Ако греша, винаги можеш пак да го окошариш. Но ако съм прав, той ще пледира вина в съдебната зала. Без процес, без адвокат. Това иска и ако съдията го допусне, нещата приключват дотук. Истинският убиец на Артър остава на свобода.
Бош погледна Едгар.
— Ти какво мислиш?
— Че пак правиш магии.
Портюгъл се усмихна, но не защото ситуацията му се виждаше забавна.
— Двама на един. Не е честно.
— Две неща можем да направим — каза Бош. — Най-вероятно Делакроа чака да го въведат в залата. Можем да слезем при него, да му кажем, че сме разпознали жертвата по обаждане на самата Шийла, и направо да го попитаме прикрива ли я.
— Второ?
— Да го прекараме през детектор на лъжата.
— Загуба на време. Не можем да го приеме…
— Не говоря за вкарването на резултата в съда, а за блъф. Ако лъже, ще откаже.
Портюгъл придърпа стола си до бюрото. Взе вестника и заразглежда статията.
— Добре — каза накрая. — Действайте. Свалям обвинението. Засега.
43.
Бош и Едгар чакаха асансьора. Бош погледна неясното си отражение в стоманените врати, после погледна отражението на партньора си — и накрая и самия него.
— Колко си ми ядосан?
— Между много и не особено. Наистина ме направи за смях, Хари.
— Знам. Съжалявам. Искаш ли да слезем по стълбите?
— Потърпи малко. Какво стана с мобилния ти телефон снощи? Счупи ли го, или какво?
— Не. Просто исках да… Не знаех какво точно да мисля и затова реших да проверя нещата на своя глава. Освен това знам, че детето е при теб в четвъртък вечер. А срещата с Шийла съвсем не беше предвидена.
— Ами като започна да претърсваш? Можеше да звъннеш. Детето вече беше при майка си.