— Няма значение — заяви Мунтадир безизразно. — Али, погледни това място. — Той посочи към свитъците. — Водили са си архиви, потвърждавали са чии са телата. Може и да спечелихме войната, но поне част от предшествениците ни толкова са се страхували от Нахидите, че буквално са пазели телата им, за да се уверят, че наистина са мъртви.
Али не отговори. Не беше сигурен как. От всичко в тази стая го побиваха тръпки; избраниците на Сулейман бяха подложени на унижението да се разлагат в погребалните си савани. Пещерата — не, гробницата — тънеше в тишина, чуваше се единствено пращенето на факлите.
— И това не е най-лошото. — Мунтадир издърпа малко чекмедже под рафта и извади медна кутия с размерите на ръката си. — Още един кръвен печат, но това, което имаш върху дланта си, би трябвало да е достатъчно, за да го отворим. — Той протегна кутията на Али. — Повярвай ми, предшествениците ни не са искали никой да открие това. Дори не съм сигурен защо са го запазили.
Кутията се стопли в окървавената ръка на Али, една малка пружинка се освободи и тя се отвори. Вътре почиваше прашен месингов амулет.
Реликва, разпозна го Али. Всички джинове носеха нещо подобно — късче кръв и коса, понякога млечен зъб или съдрано парче кожа, затворени заедно със свещени стихове в разтопен метал. Това бе единственият начин, по който можеха да се върнат в тяло, ако бъдеха поробени от някой ифрит. Али носеше такава, както и Мунтадир — медна стрела, минаваща през дясното им ухо, както бе обичаят на гезирците.
Той се намръщи.
— Чии реликви са това?
Мунтадир му отправи мрачна усмивка.
— На Дараявахуш.
Али изпусна амулета, сякаш го беше ухапал.
— Бича на Ки-зи?
— Дано Бог го покоси.
— Не би трябвало да притежаваме това. — По гърба на Али пробяга тръпка на страх. — Това… не това се е случило с него според книгите.
Мунтадир го изгледа многозначително.
— Какво твърдят, че се е случило с него, книгите, Ализейд? Че Бича е изчезнал загадъчно в разгара на въстанието си, докато се приготвял да си възвърне Девабад? — Брат му коленичи, за да вдигне амулета. — Доста странен момент за нещо такова.
Али поклати глава.
— Не е възможно. Никой джин не би предал друг джин на ифритите. Нито дори най-заклетия си враг.
— Кога ще пораснеш, малки братко — скара му се Мунтадир и прибра кутията. — Това бе най-страшната война, която хората ни са виждали някога. А Дараявахуш беше чудовище. Дори аз знам поне толкова от историята ни. Ако Зейди ал Кахтани го е било грижа за хората му, би сторил всичко, за да го спре. Дори това.
Али се олюля. Съдба, по-страшна от смъртта: така казваха всички за поробването. Вечна служба, принуден да изпълняваш най-свирепите и интимни желания на безкраен низ от човешки господари. От робите, които биваха открити и освободени, много малко оцеляваха с недокоснат разум.
Зейди ал Кахтани не би могъл да стори нещо такова, опита се да убеди сам себе си Али. Вековното царуване на семейството му не може да беше плод на подобно ужасяващо предателство към собствената им раса.
Сърцето му прескочи един удар.
— Я чакай, нали не мислиш, че онзи, когото съгледвачът е видял…
— Не — отвърна Мунтадир, като че ли прекалено бързо. — Искам да кажа, не може да е той. Реликвата му е тук. Така че не може да се е върнал в тяло.
Али кимна.
— Не, разбира се. Имаш право. — Опита се да пропъди кошмарната мисъл за Бича на Ки-зи, освободен след векове на робство, търсещ кървава разплата за избитите си Нахиди. — Тогава защо ме доведе тук, Диру?
— За да те накарам да преосмислиш какво наистина има значение. Да ти напомня кои са истинските ни врагове. — Мунтадир махна към тленните останки на Нахидите, пръснати около тях. — Ти никога не си срещал някой Нахид, Али. Никога не си виждал как Маниже щраква с пръсти и троши костите на един мъж в другия край на стаята.
— Няма значение. Те са мъртви.
— Ала девите не са. Онези деца, за които се терзаеше горе? Какво е най-лошото, което би могло да им се случи… да пораснат, мислейки си, че са чистокръвни? — Мунтадир поклати глава. — Съветът на Нахидите би ги изгорил живи. По дяволите, половината деви вероятно все още смятат, че това е добра идея. Абба балансира между тях. Ние сме неутрални. Това е единственото, което опазва мира в града. — Той понижи глас. — Ти… ти не си неутрален. Онези, които мислят и говорят като теб, са опасни. А абба не търпи заплахи за безопасността на своя град.
Али се облегна на каменния саркофаг, но после си спомни какво има в него и побърза да се изправи.