— Какво се опитваш да кажеш?
Брат му срещна погледа му.
— Нещо ще се случи днес, Ализейд. Нещо, което няма да ти хареса. И искам да ми обещаеш, че няма да направиш нещо глупаво в отговор.
Гибелната решимост в гласа на Мунтадир го хвана неподготвен.
— Какво ще се случи?
Мунтадир поклати глава.
— Не мога да ти кажа.
— Тогава как очакваш да…
— Моля те просто да оставиш абба да направи онова, което се налага, за да опази мира в града. — Мунтадир го изгледа мрачно. — Знам, че кроиш нещо с шафитите, Зейди. Не знам какво точно, нито искам да знам. Но то трябва да спре. Днес.
Устата на Али пресъхна, докато се мъчеше да открие думи.
— Диру, аз…
Мунтадир го накара да замълчи.
— Не, ахи. Това не подлежи на възражения. Аз съм твоят емир и по-голям брат и ти казвам: стой настрани от шафитите. Зейди… погледни ме. — Улови Али за раменете и го принуди да срещне очите му. Те бяха пълни с тревога. — Моля те, ахи. В противен случай ще бъда безсилен да те защитя.
Али си пое дъх на пресекулки. Тук, насаме с по-големия си брат, на когото се възхищаваше и когото уважаваше от години, онзи, комуто от години се обучаваше да служи и да защитава като кайд, Али почувства ужасът и вината на изминалите няколко седмици, които го стягаха като тежки доспехи, най-сетне да се охлабват.
И да падат.
— Толкова съжалявам, Диру. — Гласът му се прекърши и примига, мъчейки се да преглътне сълзите си. — Никога не съм искал да се стигне дотук…
Мунтадир го притегли в прегръдка.
— Всичко е наред. Виж… просто докажи лоялността си сега и ти обещавам, че когато стана цар, ще те слушам, когато става дума за смесенокръвните. Нямам никакво желание да причиня зло на шафитите… мисля, че абба нерядко е твърде суров с тях. Освен това те познавам, Али… теб и твоя ум, който никога не спира, обсебеността ти от факти и цифри. — Той докосна Али по слепоочието. — Подозирам, че се крият поне някакви добри идеи зад тази твоя склонност към прибързани, ужасни решения.
Али се поколеба. Заслужи си това. Последната заповед на Анас никога не се отдръпваше надълбоко в ума му; затвореше ли очи, все още виждаше рушащото се сиропиталище, все още чуваше раздиращата кашлица на малкото момче.
Не можеш обаче да ги спасиш сам. И нямаше ли братът, когото обичаше и на когото вярваше, да бъде по-добър партньор, отколкото каращите се останки от „Танзим”?
Али кимна. А после съгласието му отекна в пещерата:
— Да, емире.
15. Нахри
Нахри хвърли поглед зад гърба си, ала гемията вече се отдалечаваше под съпровода на песента на капитана. Пое си дълбоко дъх и последва Дара и аяанлийските търговци, които отиваха към огромната врата, от двете страни на която, издялани в месинговата стена, се възправяха статуи на крилати лъвове. Пристанището беше пусто и занемарено. Докато си проправяше предпазливо път между рушащите се монументи, зърна сив ястреб да ги наблюдава от раменете на една от статуите.
— Това място ми прилича на Хиераполис — прошепна.
Западащото великолепие и мъртвешката тишина й пречеха да повярва, че зад високите месингови стени има кипящ от живот град.
Дара хвърли смаян поглед към един рухнал кей.
— По мое време това място бе много по-величествено. Гезирците никога не са разбирали от изисканите неща в живота. Съмнявам се, че ги е грижа за поддръжката му. — Той понижи глас. — И не мисля, че пристанището се използва кой знае колко. От години не съм виждал друг дев; предположих, че повечето от нас твърде много се боят да пътуват, след като Нахидите бяха избити. — Той й се усмихна леко. — Може би сега това ще се промени.
Нахри не отвърна на усмивката му. Мисълта, че присъствието й може да бъде достатъчна причина за възобновяване на търговия, бе стряскаща.
Когато се приближиха, тежката желязна врата се отвори. Край входа имаше неколцина мъже, войници, ако се съдеше по вида им. Те всички носеха препаски, които им стигаха до прасците, черни туники без ръкави и тъмносиви тюрбани. Имаха същата бронзовокафява кожа и черна брада като капитана на гемията. Нахри видя как един от тях кимна на търговците и им даде знак да влязат.
— Гезирци ли са? — попита, без да сваля очи от дългите копия в ръцете на двама от мъжете.
Острите върхове на копията имаха меден блясък.
— Да. Царската стража. — Дара си пое дълбоко въздух, докосвайки притеснено петното от кал върху слепоочието си. — Да вървим.
Стражите изглеждаха погълнати от търговците, заети да ровичкат из солните им плочки и да преглеждат свитъците им със стиснати устни. Един от тях хвърли поглед към тях и оловносивите му очи обходиха лицата им за миг.