Дара мина покрай него.
— Знам пътя.
— Остава обаче въпросът за това къде ще се настаните — не отстъпваше мъжът, ускорявайки крачка, за да не изостава. — Поклонниците от далечните земи обикновено не си дават сметка колко опасен може да бъде Девабад.
— И бас държа, че ти получаваш добър процент от този твой братовчед с неговите прилични цени — подхвърли Нахри свойски.
Усмивката на мъжа изчезна.
— С Гушнап ли работите? — Отново се изстъпи пред тях и изпъна рамене. — Предупредих го — заяви, размахвайки пръст в лицето й. — Това е моята територия и… ау! — изпищя, когато Дара го сграбчи за яката и го дръпна от Нахри.
— Пусни го — изсъска тя.
Ала мъжът вече беше забелязал петното върху бузата на Дара. Кръвта се отцеди от лицето му и той изписка приглушено, докато Дара го повдигаше от земята.
— Дара.
Нахри почувства внезапно жегване зад ушите, усещането, че я наблюдават. Изпъна се рязко и погледна през рамо.
Очите й срещнаха любопитния поглед на един джин през улицата. Приличаше на гезирец и беше облечен съвсем обикновено в простичка сива роба и тюрбан, ала в позата му имаше нещо наперено, което не й хареса. Той се обърна към близката сергия, сякаш разглеждаше изложената стока.
И тогава Нахри забеляза, че множеството на базара започва да оредява. Няколко притеснени лица се скриха в близките улички, а един търговец на бакър насреща им захлопна металната решетка на прозореца си.
Нахри се намръщи. Беше преживяла достатъчно насилие (борбите за власт на различни османци, френската инвазия), за да разпознае тихото напрежение, което обземаше един град, преди да изригне. Затваряха се врати, залостваха се прозорци. Една жена подвикна на две размотаващи се деца, възрастен мъж се отдалечи с куцукане по тясна уличка.
Зад нея Дара заплашваше мошеника да му изтръгне дробовете, ако го види отново. Нахри го докосна по рамото.
— Трябва да…
Предупреждението й беше прекъснато от внезапно дрънчене. Надолу по главната улица един войник удряше с косата си по големи месингови чинели, които висяха от два насрещни покрива.
— Вечерен час! — провикна се той.
Дара пусна мошеника и той побягна.
— Вечерен час?
Нахри усещаше напрежението на множеството с всяко учестено поемане на дъх. Нещо става тук, нещо, за което си нямаме и представа. Един бърз поглед разкри, че гезирецът, когото бе заловила да ги наблюдава, беше изчезнал.
Тя сграбчи Дара за ръката.
— Да се махаме от тук.
Докато бързаха през опустяващия базар, до ушите й достигаше откъслечен шепот.
— Така казват хората… отвлечена посред нощ от брачното им ложе…
— … събират се на майдана… Всевишният знае какво си мислят, че ще постигнат…
— Девите не ги е грижа. Огнепоклонниците получават каквото си поискат. Винаги става така.
Дара стисна по-здраво ръката й, теглейки я между гъмжилото. Минаха през висока порта и се озоваха на голям площад, заобиколен от медни стени, позеленели от годините. Не беше така претъпкан, както базарът, но имаше поне няколкостотин джинове, които крачеха насам-натам около простичкия шадраван от черни и бели мраморни блокове в средата му.
Масивният свод, под който бяха минали, не беше украсен, ала площадът беше заобиколен от шест други, по-малки порти, всяка от тях — украсена в съвсем различен стил. Джинове, с много по-хубави дрехи и по-заможен вид от шафитите на базара, изчезваха през тях. Пред очите й две огненокоси деца минаха тичешком през порта с колони с канелюри, по чието протежение се виеха растения. Висок аяанлиец мина забързано покрай нея, отправил се към порта, от двете страни на която се издигаха две тесни пирамиди.
Шест порти за шестте племена, осъзна Нахри, и една за базара. Дара я побутна към онази точно срещу тях. Портата на девите беше боядисана в бледосиньо, две месингови статуи на крилати лъвове я задържаха отворена. Един-единствен гезирски страж стоеше там, стиснал медна коса, и се опитваше да вкара тревожната тълпа през нея.
Сърдит глас привлече вниманието на Нахри, докато се приближаваха до шадравана.
— И какво получаваш, задето се застъпваш за правоверните? Задето помагаш на нуждаещите се и потиснатите? Смърт! Ужасна смърт, докато царят ни се крие зад панталоните на своя везир огнепоклонник!
Един джин, облечен в мръсна кафява роба и изцапан от пот тюрбан, се беше покатерил върху шадравана и се провикваше към групичката мъже, събрали се пред него. Махна сърдито към портата на девите.
— Вижте, братя мои! Дори сега тях ги покровителстват, защитава ги не кой да е, а Царската стража! И това, след като отвлякоха една невинна булка от леглото на правоверния й съпруг… жена, чието единствено престъпление е, че е напуснала суеверния култ на семейството си. Справедливо ли е това?