Нахри усети, че я обзема паника.
— Дара, не мисля…
Без да й обръща внимание, той се отправи през площада към множеството, въртейки косата в ръката си, сякаш за да изпита тежестта й. Останалите деви бяха зад портата и той бе сам — един-едничък мъж срещу стотици. Гледката трябва да се бе сторила забавна на множеството; Нахри зърна няколко озадачени лица и чу смях.
Шафитът скочи от шадравана, широко ухилен.
— Възможно ли е… нима има поне един огнепоклонник с малко смелост?
Дара заслони очите си с ръка, а с другата насочи косата към множеството.
— Кажи на тази сбирщина да се разотива. Никой няма да претърсва домовете на девите днес.
— Имаме причина — заяви мъжът. — Хората ти отвлякоха една жена, приела правата вяра.
— Вървете си — повтори Дара и без да чака отговор, отново се обърна към портата. Един от крилатите лъвове до Нахри като че ли потрепери. Тя се сепна, но когато погледна натам, статуята не помръдваше.
— Или какво?
Шафитът тръгна след Дара.
Все така с гръб към тълпата, Дара улови погледа на Нахри, докато сваляше тюрбана, закриващ отчасти лицето му.
— Дръпни се назад, Нахри — каза, избърсвайки калта, която скриваше татуировката му. — Аз ще се погрижа за това.
— Ще се погрижиш? — Нахри говореше тихо, но в гърдите й се надигаше тревога. — Не чу ли стража? Идват войници!
Той поклати глава.
— Все още не са тук, а през живота си съм видял да убиват предостатъчно деви.
Отново се обърна към тълпата и Нахри чу няколко слисани ахвания от най-близките мъже, а после през множеството се понесе шепот.
Шафитът избухна в смях.
— О, злощастнико, какво, в името на Всевишния, си сторил с лицето си? Мислиш си, че си афшин?
Един набит мъж, два пъти по-едър от Дара, препасал ковашка престилка, пристъпи напред.
— Има очите на роб — заяви той пренебрежително. — Очевидно не е с всичкия си… кой, освен някой луд, би искал да бъде един от онези демони? — Той вдигна железен чук. — Дръпни се, глупако, или пръв ще бъдеш покосен. Роб или не, ти си само един мъж.
— Аз съм само един мъж, така ли? Колко мило от твоя страна да споделиш загрижеността си… може би няма да е зле да изравним силите.
Дара махна с ръце към портата.
Първата мисъл на Нахри бе, че вика нея… което, макар и ласкателно, бе дълбоко погрешна преценка за уменията й. А после месинговият лъв до нея потрепери.
Нахри отстъпи назад, докато лъвът се протягаше със скърцане на метал и извиваше гръб като домашна котка. Онзи от другата страна на портата разпери крила, отвори уста и изрева.
Нахри не би предположила, че някой звук би могъл да надмине всяващия ужас рев на речната змия на маридите, ала тези можеха да се съревновават с тях. Първият лъв отговори на своя събрат също толкова мощно — страховито ръмжене, примесено с триене на скали, което я разтърси до мозъка на костите. Той избълва огнена струя дим, сякаш изкашляше топка косми, а после тръгна към Дара с мускулесто изящество в пълен контраст с металното му тяло.
Ако се съдеше по писъците на тълпата, съживяването на огнедишащи крилати лъвове не беше нещо обичайно в света на джиновете. Половината от събралите се хукнаха към изходите, ала останалите вдигнаха оръжия, придобили още по-решителен вид.
Не и шафитът… той изглеждаше напълно объркан.
— Н-не разбирам — заекна, обхождайки Дара с изпитателен поглед, докато земята трепереше. — Да не работиш с…
Ковачът също не можеше да бъде разколебан. Вдигна железния чук и се втурна напред.
Дара едва успя да вдигне косата, когато една стрела се заби в гърдите на ковача, последвана светкавично от друга, която потъна в гърлото му. Дара погледна изненадано назад, докато във въздуха отекваше тръбене.
Огромен звяр се появи от портата, водеща към базара. Два пъти по-голямо от кон, със сиви крака с дебелината на дънери, създанието изплющя с чифт подобни на ветрила уши и нададе нов гневен рев. Слон, даде си сметка Нахри. Беше виждала един веднъж, в едно имение, което беше ограбила.
Ездачът на слона се наведе, за да мине през портата, стиснал дълъг сребърен лък в ръцете си, и спокойно обходи с поглед хаоса, царящ на площада. Изглеждаше на нейните години… не че това означаваше нещо сред джиновете; Дара можеше да мине за мъж на трийсет и няколко, а беше по-стар от нейната цивилизация. Ездачът също приличаше на дев; очите и вълнистата му коса бяха черни като нейната, но беше облечен в същата униформа, както и гезирските войници.
Седеше върху слона с лекота, вдигнал крака върху седло от плат, а тялото му се поклащаше с движенията на животното. Видя го как се сепна при вида на съживените статуи и вдигна лъка си, преди да се поколебае, вероятно осъзнал, че стрелите ще са безсилни срещу месинговите зверове.