През портата се изсипаха още войници — подминаха разбягалото се множество и се разпръснаха, за да им попречат да избягат. Проблесна меден меч и някой изпищя.
Трима гезирски войници тръгнаха към Дара. Най-близкият извади оръжието си и един от лъвовете препусна натам с ръмжене, размахал металната си опашка.
— Спрете! — Стрелецът се плъзна бързо от слона, приземявайки се изящно. — Той е роб, глупаци. Оставете го на мира. — Подаде лъка си на друг мъж и тръгна към тях, вдигнал ръце. — Моля те — каза, минавайки на дивастийски. — Не ти мисля…
Погледът му падна върху знака на слепоочието на Дара и от него се откъсна задавен звук на изненада.
За разлика от него Дара изобщо не изглеждаше учуден. Ярките му очи обходиха стрелеца — от сивия тюрбан до кожените чехли, а после направи физиономия, сякаш бе изпил цяла гарафа кисело вино.
— Кой си ти?
— Аз… името ми е Джамшид. — Гласът на стрелеца бе невярващ шепот. — Джамшид е-Прамух. Капитан — добави. Погледът му се стрелкаше между лицето на Дара и лудуващите лъвове. — Ти… искам да кажа… да не… — Тръсна глава, прекъсвайки се рязко. — Мисля, че би трябвало да те заведа при моя цар. — Едва сега за първи път погледна към Нахри. — Твоята… ъ… спътница — реши — може да се присъедини към теб, ако искаш.
Дара завъртя косата.
— Това, което искам…
Нахри го настъпи силно по крака, преди да бе успял да каже още нещо. Останалите войници бяха заети с тълпата, разделяйки мъжете от жените и децата, макар че Нахри ги видя да блъскат някои съвсем малки на вид момчета до същата стена, до която и мъжете. Няколко от тях плачеха, други се молеха, проснали се на земята по начин, който й беше така познат, че трябваше да извърне очи. Не беше сигурна какво минаваше за правосъдие в Девабад, нито как царят наказваше онези, които го хулят и заплашват друго племе, но ако се съдеше по обречените погледи в очите на мъжете, докато ги нареждаха до стената, можеше да се досети.
И определено не искаше да се присъедини към тях. Отправи приятна усмивка на Джамшид иззад воала си.
— Благодаря ви за поканата, капитан Прамух. За нас ще бъде чест да се запознаем с царя ви.
— Материята е прекалено плътна — оплака се Нахри и се облегна назад, пускайки завесата с подразнена въздишка. — Нищо не мога да видя.
В този миг паланкинът, който бяха донесли за тях, се люшна напред и застана под странен ъгъл, който едва не я запрати в скута на Дара.
— Качваме се по хълма, който води до двореца — обясни Дара тихо.
Дара въртеше камата си в ръце и се взираше в желязното острие с проблясващи очи.
— Ще прибереш ли това? Наоколо има десетки въоръжени войници… какво ще направиш с него?
— Носят ме на врага ми в цветна кутия — отвърна Дара и перна лекичко кретонената завеса с камата. — Бих предпочел да съм въоръжен.
— Не каза ли, че е за предпочитане пред това да бъдеш удавен от речни демони?
Той й хвърли мрачен поглед и продължи да върти ножа.
— Да видя един дев, облечен като тях… да служи на узурпатора…
— Той не е узурпатор, Дара. А Джамшид ти спаси живота.
— Не ме е спасил. — Дара изглеждаше обиден от тази мисъл. — Попречи ми веднъж завинаги да затворя устата на онзи презрян мъж.
Нахри издаде подразнен звук.
— И как точно щеше да ни помогне това да убиеш един от поданиците на царя в първия ни ден в Девабад? Тук сме, за да се помирим с тези хора и да намерим убежище от ифритите, забрави ли?
Дара направи физиономия.
— Е, добре — въздъхна и отново започна да си играе с ножа. — Но ако трябва да съм откровен, нямах намерение да сторя онова с шедутата.
— С кое?
— Шедутата… крилатите лъвове. Исках просто да запречат портата, но… — Той се намръщи с разтревожен вид. — Нахри, откакто влязохме в града, се чувствам… странно. Почти така, сякаш…
Паланкинът спря с рязко люшване и Дара млъкна. Завесите се разтвориха, разкривайки все така притеснения на вид Джамшид е-Прамух.
Нахри се показа от носилката, поразена от гледката пред себе си.
— Това дворецът ли е?
Не можеше да бъде друго; не бе в състояние да си представи, че друга сграда би могла да бъде толкова огромна. Стъпил тежко върху каменен хълм над града, дворецът на Девабад бе внушителна мраморна постройка, толкова голяма, че закриваше част от небето. Не беше особено красива — основната сграда представляваше простичък шестетажен зикурат, издигащ се към небето. Зад мраморната стена обаче зърна очертанията на две деликатни минарета и искрящ златен купол, загатващи за по-голямо великолепие там.