В стената на двореца имаше двукрила златна врата, осветена от факли. Не… не факли, а още два крилати лъва, шеду, като както ги беше нарекъл Дара, чиито усти бяха пълни с огън. Крилата им бяха разперени сковано над раменете и Нахри изведнъж ги разпозна. Татуираното крило върху бузата на Дара, пресечено от стрела. Афшинският му символ, знак за служба на някога царското семейство на Нахидите.
Моето семейство. Нахри потрепери, макар ветрецът да беше слаб.
Докато минаваха покрай факлите, Дара изведнъж се наведе и прошепна в ухото й:
— Нахри, може би ще е по-добре, ако бъдеш… неясна за потеклото си.
— Имаш предвид, че не бива да казвам на врага на предците ми, че съм лъжкиня и крадла?
Дара допря глава до нейната, впил поглед напред. Димната му миризма я обгърна и стомахът й изпърха.
— Кажи им, че семейството на Басима те е намерило в реката като малка. Задържали са те като прислужница. Кажи им, че си се опитала да опазиш уменията си скрити и че с Басима просто сте си играли и пели, когато си ме призовала, без да искаш.
Нахри го изгледа.
— Ами останалото?
Ръката му намери нейната и я стисна леко.
— Истината — меко каза той. — Доколкото е възможно. Не знам какво друго да те посъветвам.
Сърцето на Нахри заби учестено, когато влязоха в просторна градина. Мраморни пътеки пресичаха огрени от слънцето поляни, засенчени от грижливо поддържани дървета. Изящни шадравани ромоляха наблизо, изпъстрени с листа и венчелистчета. Сладостните трели на пойни птички изпълваха въздуха, смесващи се с мелодията на далечна лютня.
Когато се приближиха, Нахри видя, че първият етаж на огромния зикурат бе отворен от едната страна с четири редици дебели колони, поддържащи покрива. Имаше шадравани, пълни с цветя, а мраморният под бе почти мек, навярно изтрит от всички крака, разхождали се по него през хилядолетията. Беше зелен, с бели жилки и приличаше на трева; сякаш вкарващ градината вътре.
Въпреки че мястото изглеждаше достатъчно голямо, за да побере хиляда души, Нахри предположи, че сега в него има не повече от двеста души, събрани около платформа със стъпала, изваяна от същия мрамор, както и подът. Започваше да се издига от средата на помещението и най-високата й част срещаше стената срещу градината.
Погледът на Нахри начаса беше привлечен от фигурата в предната й част. Царят на джиновете седеше върху блестящ престол, инкрустиран с ослепителни скъпоценни камъни и покрит с пищна резба. От бронзовокафявата му кожа се излъчваше могъщество, абаносовочерните му одежди пушеха и се вълнуваха около стъпалата му, красив тюрбан от преплетена синя, лилава и златна коприна увенчаваше главата му. Ала от почтителния начин, по който всички в стаята бяха навели глави, ставаше ясно, че не се нуждае нито от пищни одежди, нито от трон, за да стане ясно кой властва тук.
Изглеждаше така, сякаш някога е бил красив, ала посивяващата му брада и коремът под черните одежди издаваха възрастта му. Лицето му обаче все още беше остро като на ястреб, очите му с цвят на стомана бяха ярки и бдителни.
Внушителен. Нахри преглътна с усилие и насочи вниманието си към останалите. Ако не се броеше охраната му, върху горните нива на мраморната платформа имаше трима други мъже. Първият беше по-възрастен, с превити рамене. Приличаше на дев; тъмна ивица от въглен пресичаше златистокафявото му чело.
На следващата платформа имаше още двама джинове. Единият седеше върху пухкава възглавница и бе облечен по подобие на царя, къдравата му черна коса беше разрошена, бузите му — леко зачервени. Потърка брадата си, прокарвайки разсеяно пръсти по ръба на бронзов бокал. Беше красив, с онова излъчване на охолство, което, забелязала бе Нахри, често се срещаше сред богатите и ленивите, и много приличаше на царя. Синът му, предположи тя, докато погледът й спираше върху тежкия сапфирен пръстен на кутрето му. Принц.
Зад принца стоеше по-млад мъж; облеклото му бе като това на войниците, ала тюрбанът му беше тъмноален, не сив. Беше висок, с едва набола брада и сурово изражение върху тясното лице. Въпреки че имаше същата лъскава кожа и заострените уши като чистокръвните, й беше трудно да определи племето му. Беше почти толкова тъмнокож, колкото аяанлийците, ала очите му имаха стоманеносивия цвят на гезирците.
Никой като че ли не ги забелязваше. Вниманието на краля беше приковано върху двама разправящи се мъже в краката му. Въздъхна и щракна с пръсти; начаса един босоног слуга сложи бокал с вино в протегнатата му ръка.