— … е монопол. Знам, че не едно тохаристанско семейство тъче нефритена нишка. Не бива да им бъде позволено да се обединяват всеки път, когато продават на някой агниваншийски търговец.
Добре облечен мъж с дълга черна коса скръсти ръце. Около врата му имаше наниз перли, още два обгръщаха дясната му китка. Тежък златен пръстен проблясваше върху едната му ръка.
— И откъде знаеш това? — попита другият мъж обвинително. Беше по-висок и мъничко приличаше на китайските учени, които Нахри беше виждала в Кайро. Тя мина покрай Дара, любопитна да разгледа мъжете по-добре. — Признай си: изпращаш шпиони в Тохаристан!
Царят ги прекъсна, вдигайки ръка.
— Не се ли оправих току-що с вас двамата? В името на Всевишния, защо продължавате да работите заедно? Несъмнено има и други…
Той не довърши.
Изправи се и бокалът се изплъзна от ръката му, пръсвайки се на парчета върху мраморния под; залата утихна, но той като че ли не забеляза.
Очите му се бяха впили в нейните. А после една-единствена дума изскочи от устата му, като прошепната молитва.
— Маниже?
16. Нахри
Всички глави в просторната зала за аудиенции се обърнаха към нея. В металическите очи на джиновете — тъмна стомана и мед, злато и калай — Нахри съзря смесица от объркване и развеселеност, сякаш бе обект на шега, която все още не разбираше. Няколко души изхихикаха. Царят направи крачка напред и шумът секна.
— Жива си — прошепна той.
Сега помещението бе така притихнало, че Нахри го чу да си поема дълбоко дъх. Неколцината останали придворни между нея и престола побързаха да се отдръпнат.
Мъжът, за когото бе решила, че е принц, хвърли объркан поглед на царя, а после отново се обърна към нея, присвил очи, за да я разгледа, сякаш бе някакво странно насекомо.
— Това момиче не е Маниже, абба. Има толкова човешки вид, че изобщо не би трябвало да премине през завесата.
— Човешки?
Царят слезе на по-долната платформа и докато се приближаваше, през декоративните решетки на прозорците влезе слънчев лъч и падна върху лицето му. Също като Дара и той имаше знак върху едното слепоочие; в неговия случай — осмовърха звезда. По ръба на татуировката проблясваше опушено сияние, което сякаш й намигаше.
Нещо в лицето му посърна.
— Не… тя не е Маниже. — Погледа я още миг и се намръщи. — Но защо мислите, че е човек? Изглежда досущ като чистокръвна дева.
Така ли? Нахри очевидно не беше единствената, объркана от убедеността на царя. В стаята отново се разнесе шепот, а младият войник с аления тюрбан прекоси платформата и се приближи до царя.
Видимо притеснен, той сложи ръка върху рамото му.
— Абба…
Остатъкът от думите му беше съскане на неразбираем гезирски.
Нахри се сепна. Абба? Възможно ли бе войникът да е още един син?
— Виждам ушите й! — кресна царят в отговор на подразнен джинистански. — Как е възможно да мислиш, че е шафит?
Нахри се поколеба, несигурна как да постъпи. Позволено ли бе просто да заговориш царя? Може би трябваше да се поклони или…
От царя се откъсна нетърпелив звук.
Беше, сякаш някой изсмука въздуха от стаята. Факлите на стената угаснаха, тихият ромон на шадраваните секна, черните знамена зад царя престанаха да потрепват. Нахри усети как й се повдига и я залива вълна на слабост, болка лумна в различните части на тялото й, които бе наранила предишния ден.
До нея Дара нададе задавен звук и рухна на колене, пепел изби по кожата му.
Нахри се отпусна до него.
— Дара! — Сложи ръка върху треперещото му рамо, но той не отговори. Кожата му беше почти толкова студена и бледа, колкото и след нападението на птицата рух. Тя се обърна към царя. — Спрете! Наранявате го!
Мъжете на платформата изглеждаха толкова потресени, колкото царя, когато тя се беше появила. Принцът ахна, а по-възрастният дев пристъпи напред, затулил устата си с ръка.
— Слава на Създателя — каза на дивастийски. Взираше се в Нахри с широко отворени черни очи, а по лицето му пробяга смесица от страх, надежда и екстаз. — Ти… ти…
— Не е шафит — прекъсна го царят. — Както ти казах.
Отпусна ръка и факлите отново пламнаха. До нея Дара потрепери.
Царят нито за миг не беше откъснал очи от нея.
— Магия — заключи най-сетне. — Магия, целяща да те накара да изглеждаш като човек. Никога не съм чувал за нещо такова. — Очите му грееха от удивление. — Коя си ти?
Нахри помогна на Дара да се изправи. Все още беше пребледнял и като че ли му беше трудно да си поеме дъх.