— Бану Маниже и брат й Рустам бяха нападнати от ифрити на път към имението ми в Зариаспа. Аз… аз бях сред онези, които откриха онова, което бе останало от групата им. — Той се прокашля. — Повечето от телата не можеше да бъдат разпознати, ала Нахидите…
Той не довърши; изглеждаше така, сякаш бе на път да се разплаче.
— Ифритите набучили главите им на кол — довърши Гасан мрачно. — И натъпкали в устите им реликвите на всичките им спътници, които поробили, като допълнителна подигравка. — Около яката му се завихри пушек. — Били работили с нея!
Нахри потръпна. Не виждаше и следа от измама в мъжете на платформата… поне не и по този въпрос. Великият везир изглеждаше болен, а в сивите очи на царя имаше едва сдържана скръб и ярост.
А аз бях толкова близо до това да падна в ръцете на демоните, сторили това. Нахри бе разтърсена из основи. Имаше се за опитна в долавянето на лъжи, ала ифритите почти я бяха убедили. Предположи, че Дара беше прав за това колко опитни лъжци бяха.
Дара, разбира се, не си направи труда да скрие яростта си от ужасяващата гибел на двамата Нахиди. Гневна горещина се излъчваше от кожата му.
— Защо изобщо сте допуснали Бану Маниже и брат й да излязат извън стените на града? Не сте ли видели колко е опасно да позволите последните двама Нахиди на света да се разхождат из Девастана?
Очите на емир Мунтадир припламнаха.
— Не бяха наши затворници — заяви той разпалено. — А ифритите не се бяха мяркали от повече от век. Едва ли…
— Не… прав е да ни задава този въпрос. — Гласът на Гасан, тих и съкрушен, накара по-големия му син да млъкне. — Бог ми е свидетел, че самият аз го правя всеки ден, откакто загинаха. — Облегна се на престола си, внезапно състарен. — Рустам трябваше да отиде сам. В Зариаспа имаше мор, поразяващ целебните им билки, а той бе по-опитният в ботаниката. Само че Маниже настоя да го придружи. Тя ми беше много скъпа… и много, много упорита. Лоша комбинация, признавам си. — Той поклати глава. — По онова време толкова настояваше, че аз… ах!
Нахри присви очи.
— Какво?
Гасан срещна погледа й, в изражението му имаше нещо, което Нахри не можа да разчете съвсем. Изгледа я изпитателно в продължение на един дълъг миг, а после попита:
— На колко години си, Бану Нахри?
— Не съм сигурна. Мисля, че на около двайсет.
Устните на царя се свиха в тънка линия.
— Интересно съвпадение.
Не звучеше доволен.
Великият везир пламна, яростни червени петна избиха по бузите му.
— Царю, несъмнено не намеквате, че Бану Маниже… една от благословените на Сулейман и жена с безупречен морал…
— Преди двайсет години изведнъж е имала причина да избяга от Девабад и да отиде в далечно планинско имение, където е щяла да бъде заобиколена от дискретни и напълно лоялни деви? — Царят повдигна вежда. — Случвали са се и по-странни неща.
Нахри внезапно осъзна какво казват и преди да успее да я смаже, в гърдите й пламна искрица надежда, глупава, наивна надежда.
— В такъв случай… баща ми… все още ли е жив? В Девабад ли живее?
Не можа да скрие отчаянието в гласа си.
— Маниже отказа да се омъжи — заяви Гасан глухо. — Нямаше и никакви… обвързвания. Поне доколкото аз знаех.
Беше рязък отговор, който не подканваше към по-нататъшно обсъждане. Нахри обаче се намръщи, мъчейки се да осмисли чутото.
— Ала в това няма смисъл. Ифритите знаеха за мен. Ако е избягала, преди някой да успее да научи за бременността й, ако е била убита по време на пътуването й, тогава…
Не би трябвало да съм жива. Остави последната част неизречена, но Гасан изглеждаше също толкова недоумяващ.
— Не знам — призна той. — Може би си се родила, докато са пътували, макар че не мога да си представя как си оцеляла, още по-малко пък как си се озовала в човешки град в другия край на света. — Той вдигна ръце. — Възможно е никога да не научим отговорите на тези въпроси. Моля се единствено последните мигове на майка ти да са били стоплени от знанието, че дъщеря й е жива.
— Някой трябва да я е спасил — изтъкна Дара.
Царят разпери ръце.
— Знаеш толкова, колкото и аз. Проклятието, наложено върху външния й вид, е силно… възможно е да не е дело на джин.
Дара я погледна и за миг в очите му пробяга нещо неразгадаемо, преди отново да се обърне към царя.
— И за теб тя наистина не изглежда като шафит?
Нахри долови нотката на облекчение в гласа му. Заболя я, не можеше да го отрече. Очевидно, при цялата им нарастваща „близост”, чистотата на кръвта все още беше важна за него.
Гасан поклати глава.