— Изглежда точно толкова чистокръвна, колкото и ти. И ако наистина е дъщеря на Бану Маниже…
Поколеба се и по лицето му пробяга нещо; бързо го скри зад спокойната си маска, ала Нахри умееше да разчита хората и то не й убягна.
Беше страх.
— Ако е нейна дъщеря — настоя Дара, — тогава какво?
Каве бе този, който се обади пръв; черните му очи срещнаха нейните. Нахри подозираше, че великият везир, дев също като нея, не искаше царят да замаже този отговор.
— Бану Маниже беше най-надарената лечителка от Нахидите през последното хилядолетие. Ако си нейна дъщеря… — Гласът му стана благоговеен… и мъничко предизвикателен. — Създателят ни се е усмихнал.
Царят стрелна другия мъж с подразнен поглед.
— Моят велик везир лесно се вълнува, но, да, пристигането ти в Девабад може да се окаже истинска благословия. — Очите му се плъзнаха върху Дара. — Твоето, за сметка на това… каза, че си афшин, но все още не си дал името си.
— Пропуснал съм — отвърна Дара с хладен глас.
— Защо не го споделиш сега?
Дара вирна лекичко брадичка.
— Дараявахуш.
Все едно извади острие. Очите на Мунтадир се разшириха, а Каве пребледня. По-младият принц отново сложи ръка върху меча си и дойде по-близо до семейството си.
Дори невъзмутимият цар изглеждаше напрегнат.
— Нека сме наясно, ти си онзи Дараявахуш, който оглави бунта на девите против Зейди ал Кахтани?
Кое? Нахри се обърна рязко към Дара, но той не гледаше към нея. Вниманието му беше приковано в Гасан ал Кахтани. Малка усмивчица — същата опасна усмивка, с която се беше изправил срещу шафитите на площада — играеше върху устните му.
— А… значи, хората ти си спомнят това?
— И то много добре — отвърна Гасан хладно. — Историята ни има доста да каже за теб, Дараявахуш. — Той скръсти ръце върху черната си роба. — Макар да бих могъл да се закълна, че един от предшествениците ми те обезглави при Исбанир.
Беше нарочно, разбра Нахри, обида за честта му, целяща да изтръгне по-добър отговор от Дара.
Той, разбира се, падна право в капана.
— Предшественикът ти не е направил нищо такова — заяви отровно. — Така и не стигнах до Исбанир… ако бях, днес нямаше да седиш на този престол. — Вдигна ръка и изумрудът припламна. — Бях пленен от ифритите, докато се биех с войските на Зейди в Дашт е-Лут. Несъмнено можеш да се досетиш за останалото.
— Това не обяснява как така сега стоиш пред нас — рече Гасан. — Би се нуждаел от някой Нахид, за да развалиш проклятието на ифритите, нали?
Въпреки че главата й преливаше от толкова много нова информация, Нахри забеляза, че Дара се поколеба, преди да отговори.
— Не знам — призна си най-сетне. — И аз си мислех същото… но онзи, който ме освободи, беше перито Хайзур, същият, който ни спаси край реката. Каза, че открил пръстена ми върху тялото на един човек, пътуващ из неговите земи. Събратята му обикновено не се бъркат в нашите работи, но… — Нахри чу как нещо го задави. — Той се смили над мен.
Нещо се сгърчи в сърцето на Нахри. Хайзур го беше освободил от робство и им беше спасил живота край Гозан? Образът му, сам и раздиран от болка, очакващ смъртта си от ръцете на своите събратя в небето, изникна в ума й.
Гасан изобщо не изглеждаше трогнат от съдбата на едно пери, което никога не бе срещнал.
— Кога беше това?
— Преди около десет години — отвърна Дара спокойно.
Гасан отново придоби слисан вид.
— Десет години? Несъмнено не искаш да кажеш, че си прекарал последните четиринайсет века като ифритски роб.
— Точно това искам да кажа.
Царят допря пръстите на ръцете си и погледна надолу покрай дългия си нос.
— Прости ми, задето ще го кажа направо, но познавам корави воини, доведени до нечленоразделна лудост за по-малко от три века робство. Това, което твърдиш… Никой мъж не би могъл да оцелее.
Какво? От мрачните думи на Гасан по вените на Нахри се разля лед. Животът на Дара като роб бе единственото, за което не го беше притискала; той не искаше да говори за това, а тя нямаше никакво желание да мисли за кървавите спомени, които бе принудена да преживее заедно с него.
— Не съм казал, че оцелях — поправи го Дара рязко. — Не си спомням почти нищо от времето си като роб. Трудно е да бъдеш доведен до лудост от спомени, които нямаш.
— Колко удобно — измърмори Мунтадир.
— Действително — сопна се Дара. — Защото някой — как го нарекохте, доведен до нечленоразделна лудост? — не би търпял това тук.
— А животът ти, преди да станеш роб?
Нахри се сепна при звука на нов глас. По-младият принц, осъзна тя; Ализейд, онзи, когото беше взела за страж.