— Спомняш ли си войната, афшине? — попита той с един от най-студените гласове, които Нахри беше чувала някога. — Селата в Манзадар и Байт Кадр? — Ализейд се взираше в Дара с неприкрита враждебност, омраза, която не отстъпваше на онази, с която Дара беше гледал ифритите. — Спомняш ли си Ки-зи?
До нея Дара настръхна.
— Спомням си какво направи твоят съименник с моя град, когато го завзе.
— Ще оставим нещата така — намеси се Гасан, хвърляйки предупредителен поглед на по-малкия си син. — Войната свърши и хората ни са в мир. Нещо, което несъмнено си знаел, афшине, за да доведеш доброволно една Нахида тук.
— Предположих, че това е най-безопасното място за нея — отвърна Дара хладно. — Докато не пристигнах и не открих тълпа въоръжени шафити, готвещи се да нахълтат в Квартала на девите.
— Това са вътрешни работи — увери го Гасан. — Вярвай ми, за хората ти никога не е съществувала истинска заплаха. Онези, които бяха арестувани днес, ще бъдат хвърлени в езерото до края на седмицата.
Дара изсумтя, но царят запази невъзмутимото си изражение. Беше наистина впечатляващо — Нахри усещаше, че е нужно много, за да разтърси Гасан ал Кахтани. Не беше сигурна дали би трябвало да е доволна от това, или не, но реши да отвърне на откровеността му по същия начин.
— Какво искате?
Той се усмихна… наистина.
— Лоялност. Вречете ми се във вярност и се заклевам да опазя мира между племената ни.
— А в замяна? — попита Нахри, преди Дара да успее да каже каквото и да било.
— Ще те обявя за чистокръвната дъщеря на Бану Маниже. Независимо от шафитския ти вид, никой в Девабад няма да се осмели да постави произхода ти под съмнение, след като аз го обявя публично. Ще имаш дом в двореца, всяка твоя материална нужда ще бъде задоволена и ще заемеш полагаемото ти се място като Бану Нахида. — Царят наклони глава към Дара. — Официално ще помилвам твоя афшин и ще му отпусна издръжка и позиция, отговарящи на ранга му. Ако поискаш, може дори да продължи да ти служи.
Нахри си заповяда да скрие изненадата си. Не би могла да си представи по-добро предложение. Което, разбира се, я изпълни със съмнение. Царят не й искаше нищо, а в замяна й даваше всичко, за което би си помислила.
Дара понижи глас.
— Това е трик — предупреди я на дивастийски. — В мига, в който преклониш коляно пред тази пясъчна бълха, тя ще поиска нещо…
— Тази пясъчна бълха говори съвършен дивастийски — прекъсна го Гасан. — И не очаква превиване на коляно. Аз съм гезирец. Моите хора не споделят любовта на твоето племе към помпозните церемонии. За мен думата ви е достатъчна.
Нахри се поколеба. Отново погледна към войниците зад тях. Стражите ги превъзхождаха многократно, да не говорим, че младия принц очевидно ръцете го сърбяха да се сбие. Колкото и отвратителна да бе за Дара тази мисъл, това беше градът на Гасан.
А Нахри не бе оцеляла толкова дълго, без да се научи да преценява кога я превъзхождат.
— Имате думата ми — заяви тя.
— Отлично. Нека Бог порази и двама ни, ако я нарушим. — Нахри потръпна, но Гасан само се усмихна. — А сега, когато оставихме тези неприятни неща зад гърба си, мога ли да бъда откровен? И двамата изглеждате ужасно. Бану Нахида, само по дрехите ти има кръв, събирана сякаш в продължение месеци, прекарани на път.
— Добре съм — увери го Нахри. — Не всичката е моя.
Каве пребледня, но царят се разсмя.
— Вярвам, че ще те харесам, Бану Нахри. — Изгледа я изпитателно в продължение на още един миг. — Каза, че си от страната на Нил?
— Да.
— Татакалам араби?
Арабският на царя не беше много добър, но се разбираше. Макар и изненадана, Нахри отговори:
— Разбира се.
— Така си и мислех. Той е един от литургичните ни езици. — Гасан млъкна за миг и придоби замислен вид. — Моят Ализейд го изучава най-отдадено. — Той кимна към намръщения млад принц. — Али, защо не придружиш Бану Нахри до градините? — предложи и отново се обърна към Нахри: — Можеш да си починеш, да се изкъпеш, да хапнеш. Каквото поискаш. Дъщеря ми Зейнаб ще ти прави компания. Твоят афшин може да остане, за да обсъдим стратегията ни с ифритите. Подозирам, че не за последен път чуваме за тях.
— Няма нужда — възрази Нахри.
Не беше единствената. Ализейд посочи Дара и от устата му се изля порой от гезирски думи.
Царят изсъска нещо в отговор и синът му млъкна, но Нахри не беше убедена. Не искаше да ходи никъде с грубия принц и определено не искаше да се отдели от Дара.
Дара обаче кимна неохотно.
— Трябва да си починеш, Нахри. Ще се нуждаеш от силата си за идните дни.