— А ти няма?
— Колкото и да е странно, аз се чувствам съвършено добре.
Той стисна ръката й и Нахри усети как топлина стигна чак до сърцето й.
— Върви — подкани я. — Обещавам да не тръгна на война без твое разрешение — добави с остра усмивка към Кахтаните.
Докато Дара пускаше ръката й, Нахри улови внимателния поглед, с който Гасан ги наблюдаваше. Царят й кимна и тя последва принца през огромна врата.
Докато Нахри го настигне, Ализейд беше прекосил половината широк, сводест коридор. Трябваше да подтичва, за да не изостава от неговата широка крачка, хвърляйки любопитни погледи към останалата част от двореца. Онова, което видя, беше добре поддържано, но усещаше годините на прастарите камъни и рушащите се фасади.
Двама прислужници се поклониха ниско, когато минаха покрай тях, ала принцът като че ли изобщо не ги забеляза. Крачеше, без да вдига глава. Очевидно не беше наследил дипломатичната топлота на баща си и неприкрито враждебния начин, по който беше говорил на Дара, я притесняваше.
Нахри го погледна крадешком. Млад, това беше първото й впечатление. Сключил ръце зад гърба си и превил рамене, Ализейд носеше високото си слабо тяло така, сякаш наскоро се беше източил невероятно и все още свикваше с новия си ръст. Имаше издължено, изящно лице, което навярно би било дори красиво, ако не беше толкова намръщено. Брадичката му беше покрита с едва набола брада, по-скоро надежда за брада, отколкото нещо солидно. Освен медния ятаган, в колана му беше втъкната закривена кама, а на Нахри й се стори, че зърна друг, по-малък нож, привързан към глезена му.
Той й хвърли поглед, навярно с надеждата да я разгледа, както тя него, но очите им се срещнаха и той побърза да извърне поглед. Нахри потръпна, когато тишината между тях стана още по-обтегната.
Ала той беше царският син, а тя не можеше да бъде сплашена толкова лесно.
— Е — подхвана на арабски, спомнила си думите на Гасан, че изучавал този език. — Мислиш ли, че баща ти ще ни убие?
Беше просто не особено добра шега, за да разведри настроението, но лицето на Ализейд се разкриви от неприкрито неудоволствие.
— Не.
Фактът, че отговори така бързо, сякаш и сам беше обмислял този въпрос, я шокира така, че я извади от престореното й безразличие.
— Звучиш разочарован.
Ализейд я изгледа мрачно.
— Твоят афшин е чудовище. Заслужава да изгуби главата си стократно заради престъпленията, които е извършил. — Нахри се сепна, но преди да успее да отговори, принцът отвори една врата и й даде знак да мине през нея. — Заповядай.
Неочакваната поява на следобедното слънце я заслепи. Чуруликане на пойни птички и крясъци на маймунки нарушаваха тишината, от време на време се извисяваше квакане на жаби и песен на щурци. Въздухът беше топъл и влажен, така уханен от дъха на рози, богата почва и мокро дърво, че ощипа носа й.
Когато очите й свикнаха със светлината, изумлението й още повече се усили. Онова, което се простираше пред тях, едва ли би могло да бъде наречено градина. Бе просторно и диво като горите, през които бяха пътували с Дара, по-скоро джунгла, твърдо решена да погълне градинските си корени. Тъмни лиани плъзваха от дълбините й, увиваха се около рушащите се останки от шадравани, задушавайки беззащитните плодни дръвчета. Цветя с почти агресивни цветове — алено, което грееше като кръв, индиговосиньо, прилично на звездна нощ — цъфтяха навсякъде. Две покрити с бодли финикови палми проблясваха на слънцето пред нея, направени, осъзна Нахри, изцяло от стъкло, налетите им плодове бяха златно украшение.
Нещо се спусна над главата й и Нахри се наведе, когато една четирикрила птица с пера с цветовете на залеза прелетя покрай тях. Изчезна между дърветата с ниско ръмжене, каквото би могло да се изтръгне от лъв, десет пъти по-голям от нея, и Нахри подскочи.
— Това е градината ви? — попита изумено.
Пътека, застлана с плочки, се простираше пред тях, напукана от съковити, бодливи корени и обрасла в мъх. Малки стъклени топки, пълни с танцуващи пламъци, се рееха над нея и огряваха лъкатушния път в тъмното сърце на градината.
Ализейд изглеждаше обиден.
— Предполагам, че моите хора не поддържат градините така безупречни, както са го правили твоите предци. Намираме управлението на града за по-уместна употреба на времето ни от градинарството.
Нахри започваше да губи търпение с това царско келешче.
— Значи, гезирското гостоприемство не включва да намушкате гостите си, но позволява заплахи и обиди? — попита престорено мило. — Колко очарователно.