— Аз… — Ализейд се смути. — Извинявам се — смотолеви най-сетне. — Това беше грубо. — Загледа се в краката си и махна към пътеката. — Ако обичаш…
Нахри се усмихна, чувствайки се победителка, и те продължиха. Пътеката се превърна в каменен мост, надвиснал над искрящ канал. Тя сведе поглед, докато го пресичаха. Това бе най-бистрата вода, която бе виждала някога, ромоняща над гладки скали и лъскави камъчета.
Не след дълго стигнаха до четвъртита каменна постройка, издигаща се сред лианите и гъстите дървета. Беше боядисана в жизнерадостно синьо и имаше колони с цвета на череши. Пара се процеждаше през прозорците, а отвън растеше билкова градина. Две момичета бяха коленичили сред храстите, плевяха и пълнеха сламена кошница с деликатни лилави цветчета.
Една по-възрастна жена с набръчкана кожа и топли кафяви очи се появи от постройката, когато те се приближиха. Шафит, досети се Нахри, забелязала заоблените й уши и доловила познатите бързи удари на сърцето й. Беше прибрала посивяващата си коса в простичък кок и бе облечена в сложна дреха, увита около тялото й.
— Мир на тебе, сестро — поздрави я Ализейд, когато тя се поклони, с много по-мил тон, отколкото бе използвал с Нахри. — Гостенката на баща ми идва от дълъг път. Имаш ли нещо против да се погрижиш за нея?
Жената се взря в Нахри с неприкрито любопитство.
— За мен ще бъде чест, принце.
Ализейд срещна очите й за миг.
— Сестра ми скоро ще се присъедини към вас, ако е рекъл Бог. — Нахри не беше сигурна дали се шегува, когато добави: — Тя е по-добра компания от мен. — И без да дочака отговор, се обърна рязко.
Един ифрит би бил по-добра компания от теб. Поне Аешма беше опитал за малко да бъде мил. Нахри загледа как Ализейд се отдалечава бързо натам, откъдето бяха дошли, чувствайки се доста неловко, докато шафитската жена не я улови за ръка и не я въведе в пълната с пара баня.
След броени минути дузина момичета се грижеха за нея; прислужниците бяха шафити от всякакви етноси, говорещи джинистански, смесен с арабски и черкезки, гуджаратски и суахили, както и още няколко езика, които Нахри не можа да разпознае. Някои й предложиха чай и шербет, други се заеха с разрошената й коса и мръсната кожа. Нямаше представа коя си мислеха, че е, а те много внимаваха да не я попитат, но се отнасяха към нея, сякаш бе принцеса.
Бих могла да свикна с това, помисли си Нахри, сякаш след часове, отпусната в топла вана с вода, натежала от благовонни масла, и въздух, напоен с аромата на рози. Едно момиче масажираше главата й, докато й сапунисваше косата, друго разтъркваше дланите й. Нахри отметна глава назад и затвори очи.
Беше прекалено сънлива, за да си даде сметка, че в стаята се беше възцарила тишина, докато един звънлив глас не я изтръгна от унеса й.
— Виждам, че си се настанила удобно.
Нахри отвори рязко очи. Едно момиче седеше на пейката срещу нея, кръстосало деликатно крака под най-скъпата на вид рокля, която тя беше виждала някога.
Беше поразителна, с красота толкова неестествено съвършена, че Нахри в миг разбра — във вените й нямаше и капчица човешка кръв. Имаше тъмна, гладка кожа и пълни устни, а косата й беше грижливо прибрана под простичък тюрбан с цвета на слонова кост, украсен с един-единствен сапфир. Сиво-златните й очи и издължените черти толкова напомняха на младия принц, че нямаше никакво съмнение коя е. Сестрата на Ализейд, принцеса Зейнаб.
Нахри скръсти ръце върху гърдите си и се потопи по-надълбоко под мехурчетата, чувствайки се оголена и невзрачна. Другата жена се усмихна, очевидно наслаждавайки се на неудобството й, и потопи палеца на крака си във ваната. Диаманти заблещукаха върху една златна гривна около глезена й.
— В целия дворец кипи страшно вълнение заради теб — продължи тя. — Вече подготвят огромно пиршество. Ако се вслушаш, ще чуеш барабаните във Великия храм. Цялото ти племе празнува по улиците.
— Аз… извинявам се — смотолеви Нахри, не знаейки какво да каже.
Принцесата се изправи с изящество, от което на Нахри й се прииска да заридае от завист. Роклята й падаше на съвършени вълни до пода; Нахри никога не беше виждала нещо такова: розова мрежа, фина като паяжина, изтъкана в изящен цветен рисунък, с вплетени ситни перли и наложена върху тясна тъмнолилава рокля. Не приличаше на нещо, изработено от човешки ръце, това беше сигурно.
— Глупости — отвърна Зейнаб. — Няма за какво да се извиняваш. Ти си гостенка на баща ми. Радвам се да те видя доволна. — Тя махна на една прислужница със сребърен поднос, взе бяла, поръсена с пудра захар сладка и я лапна, без дори зрънце захар да изцапа начервените й устни. — Предложи ли един на Бану Нахида?