Погледът й падна върху овален съд, отрупан с ориз с подправки, сушен зелен лимон и лъщящи от мазнина парченца пиле.
— Това да не би да е… кабса?
Нахри придърпа съда към себе си и се зае да си сипе още преди Зейнаб да успее да отговори. Умираща от глад, изтощена и хранила се единствено с престояла манна и супа от леща в продължение на седмици, Нахри не я беше особено грижа дали изглежда невъзпитана. Затвори очи, наслаждавайки се на вкуса на печеното пиле.
Докато нетърпеливо загребваше още от ориза с подправки, зърна развеселеното изражение на принцесата.
— Кой да предположи, че си такава почитателка на гезирската кухня. — Зейнаб се усмихна, ала усмивката не стигна до очите й. — Никога не съм срещала дев, който да яде месо.
Нахри си спомни, че Дара й го беше казал, но сви рамене.
— В Кайро ядях месо. — Закашля се — беше преглътнала твърде бързо и се бе задавила. — Има ли вода? — попита тя една от прислужниците.
Зейнаб, която си вземаше деликатно от купичка с лъскави черни череши, кимна към една гарафа.
— Има вино.
Нахри, която все още изпитваше подозрение към виното, се поколеба. Само че отново се беше закашляла и реши, че няколко глътки няма да й навредят.
— Да, моля… благодаря — каза, когато една прислужница напълни щедро бокал и й го подаде. Отпи голяма глътка. Беше много по-сухо от виното от фурми, което Дара беше измагьосал, свежо и хладно. И много освежаващо, сладко, без да е прекалено, с деликатна плодова нотка. — Колко е вкусно — удиви се и Зейнаб отново се усмихна.
— Радвам се, че ти хареса.
Нахри продължи да се храни, отпивайки по няколко глътки вино от време на време, за да прокара храната. Смътно си даваше сметка, че Зейнаб каканиже за историята на градината; слънцето напичаше, но откъм хладната вода повяваше лек ветрец. Някъде отдалече едва-едва долиташе звукът на стъклени камбанки. Тя примига и се облегна тежко върху меките възглавници, странна тежест се разля в крайниците й.
— Добре ли си, Нахри?
— Ммм? — Тя вдигна поглед.
Зейнаб посочи към бокала й.
— Може би няма да е зле да караш по-внимателно с това. Чувам, че е доста силно.
Нахри примига, борейки се да задържи очите си отворени.
— Силно?
— Така казват. Самата аз не знам. — Тя поклати глава. — Лекциите, на които ще се наслушам от малкия ми брат, ако ме хване да пия вино…
Нахри погледна към бокала си. Беше пълен… едва сега си даде сметка колко внимателно се бяха грижили прислужниците да го допълват непрекъснато… и нямаше представа колко беше изпила.
Главата й се замая.
— Аз… — Гласът й беше смущаващо завален.
Зейнаб я изгледа засрамено, притискайки ръка до сърцето си.
— Съжалявам — извини се с медено сладък глас. — Би трябвало да се досетя, че твоето… възпитание, не те е изложило на подобни неща. О, Бану Нахида, внимавай — предупреди я, когато Нахри залитна напред, подпирайки се на длани. — Защо не поспиш малко?
Нахри усети, че й помагат да си легне върху невъзможно мека купчина възглавници. Една прислужница започна да й вее с широко ветрило от палмови листа, а друга опъна тънък балдахин, за да я предпази от слънцето.
— Аз… не мога — опита се да възрази. Прозя се и зрението й се замъгли. — Трябва да намеря Дара…
Зейнаб се засмя леко.
— Сигурна съм, че баща ми може да се справи с него.
Някъде в едно ъгълче на ума на Нахри увереният смях на Зейнаб я човъркаше. Едно предупреждение се опита да разкъса мъглата на мислите й, да я изтръгне от прокрадващото се изтощение.
Но не успя. Главата й падна назад и очите й се затвориха.
Нахри потрепери и се събуди; нещо студено и влажно се допираше до челото й. Отвори очи и примига в мътната светлина. Намираше се в тъмна стая, легнала върху непознат диван, а върху гърдите й беше придърпано плетено одеяло.
Дворецът — спомни си, — пиршеството. Вокалите, които Зейнаб й беше доливала непрекъснато… странната тежест, завладяла тялото й…
Надигна се рязко. Главата й никак не беше доволна от внезапното движение и начаса възнегодува с туптяща болка в основата на черепа. Тя потръпна.
— Шшш, всичко е наред. — Една сянка се отдели от тъмния ъгъл. Жена, осъзна Нахри. Дева с очи тъмни като тези на Нахри и пепелен знак върху челото. Черната й коса беше прибрана в строг кок, лицето беше набраздено както от годините, така и от тежък труд. Приближи се до нея с метална чаша, от която се вдигаше пара. — Изпий това. То ще ти помогне.