— Ами ако лъжеше?
Нахри разпери ръце.
— Дара, за бога. Просто си търсиш каквато и да било причина да нямаш доверие на тези хора. И за какво? За да се впуснеш в някаква недомислена гонитба?
— Не е недомислена — отвърна Дара тихичко. — Не казах истината за Хайзур на Кахтаните.
Нахри се вледени.
— Какво имаш предвид?
— Хайзур не ме освободи. Той ме намери. — Ярките очи на Дара срещнаха потресения й поглед. — Откри ме преди двайсет години, облян в кръв, почти не на себе си, да се лутам из същата част на Девастана, в която уж са срещнали края си твоите роднини… край, от който ти може би тъкмо си се била спасила. — Протегна ръка и улови нейната. — А после, двайсет години по-късно, използвайки магия, която все още не разбирам, ти ме повика.
Стисна ръката й и Нахри почувства отчетливо дланта му — корава и загрубяла до нейната.
— Може би Кахтаните не лъжат, може би доколкото те знаят, това е истината. Ала ифритите знаеха нещо… и точно сега това е единственото, с което разполагаме. — В гласа му се долавяха умолителни нотки. — Някой ме върна, Нахри. Някой те е спасил. Трябва да знам.
— Дара, забрави ли колко лесно ни надвиха край Гозан?
Гласът й се прекърши от страх.
— Няма да срещна смъртта си — увери я той. — Гасан ми даде две дузини от най-добрите си мъже. А колкото и да ми е неприятно да го кажа, гезирците са добри войници. Битките като че ли са единственото, което правят добре. Вярвай ми, когато ти казвам, че ми се ще да не го знаех от личен опит.
Нахри му хвърли мрачен поглед.
— Да, можеше да споменеш миналото си в малко по-големи подробности, преди да пристигнем, Дара. Въстание?
Той се изчерви.
— Дълга история.
— Твоите май винаги са такива. — Гласът й стана горчив. — Е, значи, това е? Просто ще ме изоставиш тук с тези хора?
— Няма да е задълго, Нахри, кълна ти си. А ти ще бъдеш в пълна безопасност. Ще пътувам с техния емир. — Лицето му се изкриви. — Ясно дадох на царя да разбере, че ако с теб се случи нищо, сина му ще го сполети същото.
Нахри можеше само да си представи колко добре беше минал този разговор. Знаеше, че част от онова, което Дара казваше, има смисъл, но господи, мисълта да остане сама в този чужд град, заобиколена от интригантстващи джинове, които й имаха зъб по причини, за които тя и понятие си нямаше, я ужасяваше. Не можеше да си представи да го направи сама, да се събужда без Дара до себе си, да прекарва дните си без грубоватите му съвети и дразнещи коментари.
А и той несъмнено подценяваше опасността. Това бе мъжът, който бе скочил в зейналата паст на птицата рух със смътната мисъл да я убие отвътре. Поклати глава.
— Ами маридите, Дара, и перитата? Хайзур каза, че искат кръвта ти.
— Надявам се, че вече са си отишли. — Нахри повдигна невярващо вежди, но той продължи. — Няма да нападнат голяма група джинове. Не могат. Между расите ни съществуват закони.
— Това не ги спря по-рано.
Очите й пареха. Всичко това беше твърде много, случваше се твърде бързо.
Лицето на Дара посърна.
— Нахри, трябва да го направя… о, моля те, не плачи — примоли се, когато тя изгуби битката със сълзите, които се опитваше да преглътне. Избърса ги от бузите й, пръстите му бяха горещи до кожата й. — Дори няма да усетиш, че ме няма. Тук има толкова неща за крадене, че вниманието ти ще бъде напълно погълнато.
Шегата не можа да разведри особено настроението й. Тя извърна поглед, внезапно смутена.
— Добре — заяви глухо. — В крайна сметка нали ме доведе при царя. Това е всичко, което ми обеща…
— Недей.
Нахри се сепна, когато той внезапно взе лицето й в шепи. Впи поглед в нейния и сърцето й прескочи един удар.
Само че не направи нищо повече… макар че в очите му несъмнено припламна съжаление, докато прокарваше за миг палец по долната й устна.
— Ще се върна, Нахри — обеща. — Ти си моята Бану Нахида. Това е моят град. — Изражението му беше предизвикателно. — Нищо няма да ме задържи надалече и от двама ви.
17. Али
Лодката пред Али беше направена от чист бронз, достатъчно голяма, за да побере дузина мъже. Лъчите на слънцето играеха по искрящата й повърхност, отразявани от далечното езеро под тях. Халките, които я придържаха към стената, скърцаха дрезгаво, докато тя се полюшваше на вятъра. Бяха прастари; бронзовата лодка висеше тук от близо две хиляди години.
Това беше един от най-любимите методи на екзекуция на Нахидите.
Шафитските затворници пред Али несъмнено знаеха, че са обречени, вероятно го бяха разбрали още щом ги бяха задържали. Нямаше почти никакво умоляване, докато хората на Али ги принудиха да се качат в бронзовата лодка. Знаеха, че не могат да очакват милост от чистокръвните.