Признаха си. Това не са невинни мъже. Каквито и слухове да ги бяха подтикнали, те бяха вдигнали оръжие с намерението да опустошат Квартала на девите.
Докажи лоялността си, Зейди, чу Али думите на брат си и вкорави сърцето си.
Един от затворниците, най-малкият, внезапно се отскубна от останалите. Преди стражите да успеят да го хванат, той се хвърли в краката на Али.
— Моля ви, господарю! Нищо не съм направил, кълна се! Продавам цветя на майдана. Това е всичко!
Мъжът вдигна очи, долепил длани в знак на почит.
Само че изобщо не беше мъж. Али се сепна; затворникът беше момче, изглеждаше по-младо дори от него. Кафявите му очи бяха подпухнали от плач.
Навярно доловило колебанието на Али, момчето продължи с отчаян глас:
— Съседът ми просто искаше наградата! Даде името ми, но се кълна, че нищо не съм сторил! Имам клиенти деви… никога не бих ги наранил! Заван е-Каош! Той ще гарантира за мен!
Абу Нувас издърпа момчето на крака.
— Махни се от него — изръмжа и блъсна ридаещия шафит в лодката заедно с останалите; повечето от тях се молеха, навели глави.
Разтърсен, Али запрелиства свитъка в ръцете си, хартията беше изтъняла от многобройните докосвания. Взря се в думите, които трябваше да прочете, думите, които беше изричал твърде много пъти тази седмица.
Още веднъж. Просто го направи още веднъж.
Отвори уста.
— Всички сте намерени за виновни и осъдени на смърт от благородния и озарен Гасан ал Кахтани, владетел на царството и… бранител на вярата. — Титлата беше като отрова в устата му. — Дано Всевишният се смили над вас.
Един от металурзите на баща му пристъпи напред, пукайки ръцете си с цвят на въглен, и погледна Али очаквателно.
Али се взря в момчето. Ами ако казва истината?
— Принц Ализейд — подкани го Абу Нувас.
Пламъци се увиваха около пръстите на металурга.
Али едва чу личния си страж. Вместо това в ума му отново изникна образът на Анас.
Аз би трябвало да бъда там горе. — Али свали свитъка. — От всички тук вероятно аз съм най-близо до „Танзим”.
— Кайд, чакаме. — Когато Али не каза нищо, Абу Нувас се обърна към металурга. — Направи го — изплющя гласът му.
Мъжът кимна и пристъпи напред, тлеещите му черни ръце придобиха горещия ален цвят на желязо, което някой кове. Той стисна ръба на лодката.
Ефектът беше незабавен. Бронзът засия и босоногите шафити запищяха. Повечето мигом скочиха в езерото; тази смърт със сигурност щеше да е по-бърза. Неколцина издържаха още миг-два, но не отне дълго. Рядко отнемаше дълго.
С изключение на този път. Момчето на неговите години, онова, което бе умолявало за милост, не беше достатъчно бързо и докато опита да скочи, разтопеният метал беше полазил по краката му и го беше пленил в лодката. В ужаса си то сграбчи ръба на лодката, вероятно с намерението да се оттласне и да скочи.
Беше грешка. Ръбовете на лодката бяха също толкова разтопени, колкото и останалата й част. Омагьосаният метал залепи здраво ръцете му и то изпищя, мъчейки се да се освободи.
— Ааааа! Не, господи, не… моля те! — изпищя отново, животински вой на болка и ужас, който се вряза в душата на Али.
Ето защо хората незабавно скачаха в езерото, ето защо това наказание всяваше такъв ужас в сърцата на шафитите. Ако не събереш смелостта да се изправиш срещу безмилостната вода, щеше да бъдеш изгорен бавно от разтопения бронз.
Али не издържа. Никой не заслужаваше да умре по този начин. Събу ботушите си и извади зулфикара от ножницата, блъскайки металурга настрани.
— Ализейд! — изкрещя Абу Нувас, но Али вече се беше покатерил в лодката.
Изсъска; пареше по-силно, отколкото очакваше. Само че той беше чистокръвен. Щеше да е нужно много повече от разтопен бронз, за да го нарани.
Шафитското момче беше пленено на четири крака, погледът му — прикован насила в горещия метал. Нямаше да види удара. Али вдигна високо зулфикара с намерението да го забие в сърцето на обреченото момче.
Твърде късно. Коленете на момчето поддадоха и вълна течен метал заля гърба му, втвърдявайки се за миг. Момчето запищя още по-силно, гърчейки се в отчаян опит да види какво става зад него. Али се олюля от ужас, докато отново вдигаше ятагана си.
Вратът на момчето все още беше гол.
Той не се поколеба. Зулфикарът лумна за живот, докато се спускаше надолу и огненото острие преряза врата на момчето с лекота, от която стомахът на Али се сгърчи. Главата му тупна и се възцари благословена тишина, единственият звук беше думкането на сърцето на Али.