Али поклати глава.
— Мунтадир не е воин. Трябваше да изпратиш мен вместо него.
Баща му се разсмя.
— Как ли пък не. Онзи афшин би те удушил още на първия ден и щях да съм принуден да се вдигна на война, независимо какво си казал, за да си го заслужиш. Мунтадир е очарователен. И ще бъде цар. Трябва да прекарва повече време, като предвожда мъже, и по-малко, като повежда пиянски песни. — Той сви рамене. — Истината е, че онова, което исках най-много, бе Дараявахуш далече от момичето, а ако е готов сам да избяга? — Той отново сви рамене. — Още по-добре.
— А, да. Отдавна изгубената дъщеря на Маниже — жлъчно каза Али. — Която все още не е излекувала никого…
— Напротив, Ализейд — прекъсна го Гасан. — Изоставаш от дворцовите клюки. Бану Нахри падна много лошо, докато излизаше от банята тази сутрин. Някоя невнимателна прислужница трябва да е оставила сапун на пода. Пукна си главата пред очите на поне половин дузина жени. Подобно нараняване би било фатално за обикновено момиче. — Гасан замълча за миг, оставяйки сина си да осмисли думите му. — Тя се излекува за броени секунди.
Преднамереността в гласа на царя беше вледеняваща.
— Разбирам. — Али преглътна, ала мисълта как баща му планира злополуки в банята за млади жени бе достатъчна, за да му напомни защо всъщност беше дошъл. — Кога според теб ще се приберат Уаджид и Мунтадир?
— След няколко месеца, ако е рекъл Бог.
Али отпи още една глътка вода и остави чашата настрани, събирайки смелост.
— В такъв случай ще имаш нужда от някой друг, който да поеме поста на кайд.
Баща му го изгледа почти развеселено.
— Така ли?
Али махна към кръвта върху униформата си.
— Едно момче ме умоляваше да помилвам живота му. Каза, че продавало цветя на майдана. — Гласът му се прекърши, когато продължи: — Не можа да излезе от лодката. Трябваше да му отсека главата.
— Бил е виновен — студено заяви баща му. — Те всички бяха.
— Виновен в какво? Че е бил на майдана, когато пуснатият от теб слух предизвика бунт? Това е грешно, абба. Това, което правиш с шафитите, е грешно.
Царят го изгледа в продължение на няколко дълги мига, изражението в очите му беше непроницаемо. След това се изправи.
— Ела с мен, Ализейд.
Али се поколеба; след изненадващото сиропиталище на „Танзим” и тайната крипта на Нахидите започваше да ненавижда да го водят където и да било. Въпреки това последва баща си, когато той се отправи към широките мраморни стъпала, отвеждащи до горните нива на зикурата.
На втория етаж Гасан кимна на двама стражи.
— Ходи ли да се видиш с Бану Нахида?
Бану Нахида? Какво общо имаше момичето с неговия пост като кайд? Али поклати глава.
— Не. Защо да го правя?
— Надявах се да се сприятелите. Ти си този, който е запленен от човешкия свят.
Али поспря. Не беше разговарял с Нахри, откакто я беше придружил до градината, и се съмняваше, че на баща му би му било приятно да научи за проявената грубост по време на тази среща. Реши да се задоволи с друга истина.
— Нямам навика да търся приятелства с неомъжени жени.
Царят изсумтя пренебрежително.
— Но разбира се. Моят син, шейхът… неизменно верен на свещените книги. — В гласа му имаше непривична враждебност и Али се сепна, виждайки колко ледени бяха очите на баща му. — Кажи ми, Ализейд, какво повелява религията ни за това да се подчиняваш на родителите си?
Студена тръпка премина през тялото на Али.
— Че трябва да се подчиняваме във всичко… освен ако не е против Божията воля.
— Освен ако не е против Божията воля. — Гасан задържа погледа му в продължение на още един дълъг миг, докато вътрешно Али беше обзет от паника. После обаче баща му кимна към една врата, отвеждаща до следващата платформа. — Хайде. Има нещо, което трябва да видиш.
Пристъпиха на едно от горните нива на зикурата. Оттук се виждаше целият остров. Али се приближи до назъбената стена. Гледката беше красива: древният град в прегръдките на искрящите месингови стени, грижливо терасираните и напоявани полета по южните му хълмове, спокойното езеро, обградено от изумруденозелени планини. Три хиляди години човешка архитектура се простираха пред него, педантично повторени от невидимите джинове, минавали през градовете на човеците, станали свидетели на издигането и падането на техните империи. Архитектурата на джиновете изпъкваше, невъзможно високи кули от преплетено матово стъкло, деликатни имения от топено сребро, реещи се шатри от рисувана коприна. Нещо трепна в сърцето на Али при тази гледка. Въпреки порочността му, той обичаше своя град.