Струя бял дим привлече погледа му и той насочи вниманието си към Великия храм. Великият храм бе най-старата постройка в Девабад след двореца, огромен и все пак простичък комплекс в сърцето на Квартала на девите.
Сега той бе обгърнат от толкова гъст пушек, че Али едва успяваше да различи сградите. Това не беше нещо необичайно; по време на празниците на девите хората, носещи приношения за огнените олтари в храма, обикновено се увеличаваха. Днес обаче не беше празничен ден.
Али се намръщи.
— Огнепоклонниците изглеждат заети.
— Казвал съм ти да не ги наричаш така — скастри го Гасан, докато се присъединяваше към него до стената. — Но, да, така е вече цяла седмица. Барабаните им така и не млъкват.
— Улиците също са пълни с техните тържества — мрачно каза Али. — Би могъл да си помислиш, че целият Съвет на Нахидите се е завърнал, за да ни хвърли всички в езерото.
— Не мога да ги виня — призна царят. — Ако бях дев и видех как един афшин и Бану Нахида се появяват като по чудо, за да попречат на тълпа шафити да нахлуят в моя квартал, и аз щях да си сложа знак от пепел на челото.
Думите изскочиха от устата на Али, преди да успее да ги спре.
— Нима размириците не протекоха според твоя план, абба?
— Мери си приказките, момче. — Гасан го изгледа яростно. — В името на Всевишния, някога изобщо спираш ли, за да помислиш над нещата в главата ти, преди да ги изтърсиш на глас? Ако не беше мой син, щях да те арестувам за подобно неуважение. — Той поклати глава и погледна към града под тях. — Ти, морализаторстващ млад глупако… понякога имам чувството, че дори не подозираш колко несигурна е позицията ти. Принуден бях да изпратя лично Уаджид да се погрижи за заговорничещите ти роднини в Та Нтри, а ти продължаваш да говориш по този начин?
Али потръпна.
— Съжалявам — смотолеви. Баща му не проговори, докато Али скръстваше и отпускаше нервно ръце, потропвайки с пръсти по стената. — Само че не виждам какво общо има това с моята оставка като кайд.
— Кажи ми какво знаеш за земята на Бану Нахида — рече баща му, без да обръща внимание на думите му.
— Египет? — Али живна, доволен да се прехвърлят на тема, която му беше позната. — Тя е заселена дори по-отдавна от Девабад — започна. — Край Нил открай време живеят силно развити човешки общества. Земята е плодородна и земеделието процъфтява. Нейният град, Кайро, е много голям. Център на търговия и на наука. Имат няколко прочути института…
— Достатъчно. — Гасан кимна; върху лицето му се появи изражение на взето решение. — Добре. Радвам се да открия, че обсебеността ти от човешкия свят не е напълно безполезна.
Али се намръщи.
— Не съм сигурен, че разбирам.
— Ще омъжа Бану Нахида за Мунтадир.
Али ахна с глас.
— Какво ще направиш?
Гасан се разсмя.
— Не се прави на шокиран. Несъмнено виждаш възможностите, които един такъв брак крие. Можем да оставим всички тези глупости с девите зад гърба си, да се обединим наистина и да продължим напред. — Нещо непривично печално пробяга по лицето му. — Това е нещо, което трябваше да е направено преди поколения, ако родовете ни не се бояха толкова да преминат племенните граници. — Устните му изтъняха. — Нещо, което сам трябваше да направя.
Али не можа да скрие разтревожената си реакция.
— Абба, та ние нямаме представа кое е това момиче! Готов си да приемеш самоличността й като дъщеря на Маниже само защото някакви си ифрити били казали така и понеже едно падане в банята не я е убило?
— Да. — Гасан наблегна силно на следващите думи: — Харесва ми тя да е дъщеря на Маниже. Това е полезно. А ако заявим, че е вярно, ако действаме така, сякаш е, останалите също ще го сторят. Във вените й очевидно има нахидска кръв. Пък и тя ми харесва; изглежда, че има инстинкт за самосъхранение, който отчаяно липсваше на останалите от рода й.
— И това е достатъчно, за да я направиш царица? Да я направиш майка на следващото поколение кахтански царе? Не знаем нищичко за произхода й!
Али поклати глава. Чувал бе какво бе изпитвал баща му към Маниже, но това беше лудост.
— А пък аз си мислех, че ще одобриш, Ализейд. Нали непрекъснато тръбиш как чистокръвието нямало значение?
Е, на това нямаше какво да възрази.
— Да разбирам, че Мунтадир все още не знае за предстоящия си брак? — Али потърка главата си.
— Мунтадир ще направи каквото му кажа — заяви твърдо баща му. — А и разполагаме с предостатъчно време. Момичето не може да се омъжи законно, докато не навърши четвърт век. И бих искал да го стори доброволно. На девите няма да им е приятно да я видят как започва да изпитва топли чувства към нас. Трябва да бъде искрено. — Той облегна длани на стената. — Ще трябва да се постараеш да се сприятелиш с нея.