Прозя се, разтърквайки очи, за да пропъди съня, а после се облегна назад върху дланите си, за да протегне врата си. Ръката й попадна върху някаква издутина: беше скрила шепа скъпоценни камъни и златна гривна в подплатата на дюшека. Имаше подобни скривалища навсякъде из покоите, подаръци, които беше получила от непрестанния поток богати доброжелатели. Джиновете очевидно бяха обсебени от скъпоценните камъни, а тя нямаше доверие на многобройните прислужнички, които минаваха през покоите й.
И като стана дума… Нахри отмести ръка настрани и вдигна очи, спирайки поглед върху дребната непомръдваща фигурка, коленичила в сенките в другия край на стаята.
— В името на Всевишния, спиш ли изобщо някога?
Момичето се поклони и се изправи, раздвижено от гласа на Нахри, сякаш беше една от онези детски кутийки, от които изскача нещо, когато ги отвориш.
— Искам да ви бъда в служба по всяко време, Бану Нахида. Моля се да сте спали добре.
— Толкова добре, колкото бих могла, докато ме гледат цяла нощ — измърмори Нахри на дивастийски, знаейки, че шафитската прислужница не разбира езика на девите.
Това бе третото момиче, което имаше, откакто беше пристигнала — беше наплашила предишните две. Въпреки че на теория идеята за прислужници винаги й се бе струвала привлекателна, робската отдаденост на тези срамежливи момичета (всъщност деца) я смущаваше. Човешките им на цвят очи твърде много й напомняха за строгата йерархия, която ръководеше света на джиновете.
Момичето пристъпи напред, без да вдига очи от пода, крепейки в ръцете си голям калаен поднос.
— Закуската, господарке.
Нахри не беше гладна, ала не можа да се сдържи да не погледне. Нещата, които излизаха от кухнята на двореца, я изумяваха толкова, колкото и съдържанието на гардероба й. Всяка храна, която поискаше, във всякакво количество, по всяко време. Тази сутрин върху подноса имаше димяща купчинка пухкави плоски питки, поръсени със сусамови семена, купичка розови кайсии и няколко от сладките от смлян шамфъстък с крем с кардамон, които толкова харесваше. От медния чайник се носеше уханието на ментов чай.
— Благодаря ти — каза Нахри и махна към прозрачните завеси, зад които беше градината. — Можеш да го оставиш ей там.
Стана от леглото и уви мек шал около голите си рамене. Пръстите й докоснаха малката тежест на хълбока й, както правеха поне дузина пъти на ден. Камата на Дара. Беше й я дал, преди да потегли на своята глупава, самоубийствена мисия да намери ифритите.
Нахри затвори очи, потискайки болката в гърдите си. Мисълта за нейния афшин, който се разгневяваше толкова лесно, заобиколен от джинове войници, издирващ същите ифрити, които едва не ги бяха убили, бе достатъчна, за да накара дъха й да секне.
Не — заповяда си. — Дори не започвай. Да се измъчва за Дара, нямаше да помогне на никого от тях; той бе напълно способен да се грижи за себе си, а тя нямаше нужда от нищо, което да я отвлича. Особено днес.
— Да среша ли косата ви, господарке? — попита прислужницата с тъничко гласче, изтръгвайки я от мислите й.
— Какво? Не… и така си е добре — отвърна Нахри разсеяно, приглаждайки рошавите къдрици над раменете си, и прекоси стаята за чаша вода.
Момичето стигна по-бързо до каната.
— Дрехите ви тогава? — попита, докато пълнеше една чаша. — Погрижих се церемониалните одежди на Нахидите да бъдат изчистени и изгладени…
— Не — прекъсна я Нахри по-рязко, отколкото беше възнамерявала. Момичето се сви, сякаш го бяха зашлевили, и Нахри потръпна при вида на страха върху лицето му. Не беше възнамерявала да го уплаши. — Съжалявам. Виж… — Нахри опита да си спомни името му, ала всеки ден я заливаха с толкова много нова информация, че не успя. — Ще ме оставиш ли сама за мъничко?
Момичето примига като уплашено коте.
— Не. Аз… искам да кажа… не мога да си тръгна, Бану Нахида — прошепна то умолително. — Трябва да бъда на разположение…
— Аз ще се погрижа за Бану Нахида тази сутрин, Дунор — разнесе се спокоен, премерен глас откъм градината.
Момичето се поклони и изчезна, преди онази, която беше проговорила, да разтвори завесите. Нахри вдигна очи към тавана.
— Някой би могъл да си помисли, че ходя насам-натам и подпалвам хората и им сипвам отрова в чая — оплака се тя. — Не разбирам защо всички тук толкова се страхуват от мен.