— За късмет. — Нисрийн се усмихна с мъничко смутен вид. — То е нещо, което жените от племето ми правеха с момичетата у дома.
— У дома?
Нисрийн кимна.
— Родом съм от Аншунур. Поселище в южното крайбрежие на Девастана. Родителите ми бяха духовници; предшествениците ми ръководеха тамошния храм в продължение на векове.
— Наистина ли? — Нахри се изпъна, заинтригувана. След Дара беше странно да е с някой, който говореше толкова открито за миналото си. — Какво те доведе в Девабад?
По-възрастната жена като че ли се поколеба, пръстите й върху плитките на Нахри потрепнаха.
— Всъщност бяха Нахидите — отвърна тихо, а когато Нахри се намръщи, обясни; — Родителите ми бяха убити при едно нападение на мародерстващи джинове, когато бях съвсем млада. Бях тежко ранена, така че оцелелите ме доведоха в Девабад. Майка ти ме излекува, а после тя и брат й ме взеха в семейството си.
Нахри беше ужасена.
— Съжалявам — избъбри. — Нямах представа.
Нисрийн сви рамене, макар че Нахри зърна скръб да припламва в тъмните й очи.
— Няма нищо. Не е нещо необичайно. Хората носят приношения в храмовете си; те са богата мишена за нападения. — Тя се изправи. — А аз имах добър живот с Нахидите. Работата в лечебницата ми носи удовлетворение. Макар че, като стана дума за вярата ни… — Нисрийн прекоси стаята, за да отиде при забравения огнен олтар в другия край. — Виждам, че отново си оставила олтара си да угасне.
Нахри потръпна.
— От няколко дни не съм сменявала маслото.
— Нахри, говорихме за това.
— Знам. Съжалявам.
При пристигането й девите й бяха подарили личния огнен олтар на Маниже, изделие от метал и вода, реставрирано и излъскано до съвършенство, което я изпълваше с чувство на вина. Стигаше й някъде до кръста — сребърна купа, пълна с вода, която постоянно къкреше благодарение на мъничките маслени лампи от стъкло, които се полюшваха на повърхността й. Купчина кедрови пръчки тлееха върху малката сфера, която се издигаше в средата на купата.
Нисрийн напълни лампите от сребърната кана с масло, която стоеше наблизо, и извади кедрова пръчка от светените уреди за поддръжка на олтара. Запали пламъците с нейна помощ и даде знак на Нахри да се приближи.
— Трябва да се опиташ да се грижиш по-добре за него — смъмри я, макар че гласът й си остана мек. — Вярата ни е важна част от нашата култура. Притесняваш се да лекуваш пациент? Тогава защо не докоснеш същите уреди, които бабите и дядовците ти са докосвали някога? Коленичи и се помоли така, както би го сторила майка ти, преди да опита някоя нова процедура. — Тя даде знак на Нахри да наведе глава. — Почерпи сила от единствената връзка със семейството ти, която ти е останала.
Нахри въздъхна, но позволи на Нисрийн да бележи челото й с пепел. Днес вероятно щеше да има нужда от всичкия късмет, който можеше да получи.
С размери наполовина колкото огромната зала за аудиенции, лечебницата беше спартанско помещение с простички варосани стени, под от син камък и висок куполовиден таван, изработен изцяло от закалено стъкло, което пропускаше слънчевата светлина. Едната стена беше изцяло заета от аптекарски съставки, стотици стъклени и медни лавици с най-различни размери. Друга част от стаята беше заделена за нейното работно място: в нея бяха пръснати ниски масички и провалени фармацевтични опити, а в единия ъгъл имаше стъклено писалище, заобиколено от етажерки с книги и голямо огнище.
Другият край на стаята беше предназначен за пациенти и обикновено беше отделен със завеса. Днес обаче тя беше дръпната настрани, разкривайки празен диван и малка масичка. Нисрийн притича покрай нея с поднос с нужните й принадлежности.
— Всеки момент ще бъдат тук. Вече приготвих еликсира.
— И все още смяташ, че е добра идея? — Нахри преглътна притеснено. — Досега не съм имала особен успех с тези мои способности.
Меко казано. Нахри беше предположила, че да лекува джиновете ще бъде подобно на това да бъде лечителка сред хората, че ще прекарва времето си, като оправя счупени кости, изражда бебета и шие рани. Оказа се обаче, че джиновете нямаха особена нужда от помощ за подобни неща… или поне чистокръвните. Вместо това те се нуждаеха от някой Нахид, когато нещата станеха… сложни. А какво беше сложно?
Райетата бяха нещо често срещано при бебетата, родени в най-тъмния час на нощта. Ухапването от симург (огнени птици, с които джиновете обичаха да се надпреварват) караше пострадалия да изгори бавно отвътре. Напролет сребърната пот беше често срещано оплакване. Възможно бе неволно да създадеш свое зло копие, да преобразиш дланите си в цветя, да бъдеш омагьосан с халюцинации или да те превърнат в ябълка — невероятно сериозна обида спрямо честта ти.