Издутината изчезна и жената се закашля. Синът й я потупа по гърба.
Нисрийн вдигна стъкленицата.
— Течен въглен — каза спокойно. — Смалява повечето вътрешни паразити. — Тя кимна към старата жена. — Ще й донеса вода. Нека си поеме въздух и ще опитаме отново. — Понижи глас, така че само Нахри да може да я чуе: — Намерението ти трябва да бъде по-… положително.
— Какво?
За миг Нахри беше объркана, а после предупреждението на Нисрийн й стана ясно. Саламандърът не беше започнал да души жената, когато иглата го докосна.
Беше го направил, когато Нахри й заповяда да млъкне.
Едва не я убих. Нахри направи крачка назад и събори един от подносите от масата. Той падна с трясък на пода и стъклениците се строшиха върху мрамора.
— Аз… имам нужда от малко въздух.
Обърна се към вратата, отвеждаща в градината, но Нисрийн се изстъпи пред нея.
— Бану Нахида… — Гласът й беше спокоен, но не можеше да прикрие тревогата в очите й. — Не може просто да си тръгнеш. Тази жена е поверена на твоите грижи.
Нахри мина покрай нея.
— Вече не е. Отпрати я.
Взе каменните стъпала, които се спускаха в градината, по две наведнъж, прекоси забързано грижливо поддържаните лехи с целебни растения, стряскайки двама градинари, и тръгна по една тясна пътечка, отвеждаща в дивото сърце на Царската градина.
Не мислеше къде отива, мислите й бушуваха. Изобщо не биваше да докосвам тази жена. Кого лъжеше? Тя не беше никаква лечителка. Беше крадла, измамница, която от време на време изваждаше късмет. Беше приемала уменията си за даденост в Кайро, където да лекува й се бе удавало с лекотата, с която дишаше.
Спря край канала и се облегна на рушащите се останки от каменен мост. Две морски кончета проблясваха над шуртящата вода, стрелкайки се насам-натам, докато не изчезнаха под падналия дънер на едно дърво, чиито тъмни клони стърчаха от водата като мъж, опитващ се да не се удави. Нахри им завиждаше за свободата.
В Кайро бях свободна. Заля я вълна от носталгия по дома. Копнееше за оживените улици на Кайро и познатите му миризми, за клиентите си с техните любовни проблеми и следобедите, в които приготвяше лапи с Якуб. Там често се беше чувствала като чужденка, ала сега знаеше, че не е така. Трябваше да си тръгне от Египет, за да осъзнае, че той бе нейният дом.
И никога вече няма да го видя. Нахри не беше наивна; въпреки учтивите думи на Гасан, подозираше, че е по-скоро затворничка, отколкото гостенка в Девабад. И сега, когато Дара не беше тук, нямаше към кого да се обърне за помощ. А беше очевидно, че очакват от нея да започне да се проявява като лечителка.
Загледана във водата, Нахри задъвка бузата си. Това, че в лечебницата й се беше появил пациент само две седмици след като беше пристигнала в Девабад, не вещаеше нищо хубаво и не можеше да не се зачуди как ли ще я накаже Гасан, ако некомпетентността й продължи. Дали привилегиите й — личните покои, скъпите дрехи и бижута, прислужниците и хубавата храна — нямаше да започнат да изчезват след всеки провал?
Царят може би ще е доволен да ме види да се провалям. Нахри не беше забравила как я бяха посрещнали Кахтаните: неприкритата враждебност на Ализейд, опита на Зейнаб да я унижи… да не говорим за страха, пробягал за миг по лицето на Гасан.
Някакво движение привлече вниманието й и тя вдигна глава, благодарна за всичко, което би я отвлякло от мрачните й мисли. През нашарените с лилаво листа видя една поляна напред, където каналът се разширяваше. Две тъмни ръце пляскаха по повърхността на водата.
Нахри се намръщи. Да не би някой да… плуваше? Беше предположила, че всички джинове се боят от водата толкова, колкото и Дара.
Мъничко разтревожена, тя тръгна по моста. Когато излезе на поляната, очите й се разшириха от смайване.
Каналът се издигаше право във въздуха.
Беше като водопад наопаки — водата се втурваше от джунглата, образуваше езерце до стената, преди да се вдигне нагоре и да се разлее от другата страна. Беше красива и странна гледка, която я заплени изцяло, докато ново плискане в мъгливото езерце не привлече вниманието й. Тя затича натам, забелязала някой да се бори във водата.
— Дръж се!
След бурните води на Гозан, това малко езерце беше нищо работа. Нахри скочи в него и сграбчи по-близката от пляскащите във водата ръце, дръпвайки силно, за да измъкне който и да беше там на повърхността.
— Ти?
Разпознала крайно объркания Ализейд ал Кахтани, Нахри издаде отвратен звук и мигновено пусна ръката му. Принцът падна с плисък в езерцето, което се затвори за миг над главата му, преди да се изправи, кашляйки и плюейки вода.