Избърса очите си и ги присви, сякаш не можеше да повярва напълно кого вижда.
— Бану Нахри? Какво правиш тук?
— Мислех, че се давиш!
Той се изпъна — самото въплъщение на арогантен принц дори когато беше мокър и объркан.
— Не се давех — изсумтя. — Плувах.
— Плуваше? — повтори Нахри слисано. — Кой джин плува?
За миг по лицето му пробяга смущение.
— Това е обичай на аяанлийците — смотолеви, грабвайки грижливо сгънатия шал от облицования с плочки бордюр на канала. — Имаш ли нещо против?
Нахри направи физиономия, но се извърна. Върху едно огряно от слънцето късче от поляната беше постлана тъкана черга, отрупана с книги, сноп бележки и черен молив.
Разнесе се плисък на вода и миг по-късно той мина покрай нея, за да отиде при килимчето. Шалът беше увит около горната половина на тялото му с грижливост, с която Нахри беше виждала срамежливи младоженки да покриват косата си. От подгизналата му препаска капеше вода.
Ализейд взе шапчицата си от килимчето и я положи върху мократа си глава.
— Какво правиш тук? — попита я през рамо. — Баща ми ли те изпрати?
Защо царят би ме изпратил при теб? Само че не го изрече на глас; нямаше особено желание да продължи разговора с неприятния принц.
— Няма значение. Тръгвам си…
Не довърши, зърнала една от отворените книги върху килимчето. Илюстрация покриваше половината от страницата, стилизирано крило на шеду, пресечено от стрела.
Афшински знак.
Нахри начаса посегна към книгата, но Ализейд я изпревари. Грабна я, ала тя взе друга, извръщайки се, когато той понечи да й я отнеме.
— Върни ми я!
Нахри се пъхна под ръката му и бързо запрелиства книгата, търсейки илюстрации. На една от страниците откри редица фигури. Половин дузина джинове, върху чиито голи ръце се виждаха черни татуировки; те се извиваха нагоре по китките им, а у някои се разпростираха върху голите им рамене. Миниатюрни чертички, като пречките на стълба без опора.
Също като татуировките на Дара.
Нахри не се беше замисляла особено върху тях, предполагайки, че имат нещо общо с произхода му. Джиновете на илюстрацията като че ли бяха от различни племена, върху лицата им беше изписано истинско страдание. Една от жените беше вдигнала очи към невидимото небе, протегнала ръце и отворила уста в безмълвен писък.
Ализейд си взе книгата, възползвайки се от това, че вниманието на Нахри беше отвлечено.
— Интересни предмети изучаваш — отбеляза тя с хапещ глас. — Какво е това? Тези джинове… знакът върху ръцете им?
— Нима не знаеш? — Когато Нахри поклати глава, по лицето му пробяга мрачно изражение, но обяснение не последва. Вместо това просто пъхна книгите под мишницата си. — Няма значение. Хайде. Ще те заведа в лечебницата.
Нахри не помръдна.
— Какви са тези знаци? — попита отново.
Ализейд помълча за миг, измервайки я с преценяващ поглед.
— То е хроника — заяви най-сетне. — Част от проклятието на ифритите.
— Хроника на какво?
Дара би излъгал. Нисрийн би сменила темата. Ала Ализейд просто сви устни в тънка линия и отговори:
— Животи.
— Какви животи?
— Човешките господари, които са убили. — Лицето му се разкриви. — Предполагам, че за ифритите е забавно да гледат как се увеличават.
Човешките господари, които са убили. Мислите на Нахри се върнаха към безбройните пъти, в които беше съзерцавала татуировката, обвиваща се около ръката на Дара, мъничките черни линии — мътни на светлината на постоянните му пламъци. Трябва да бяха стотици.
Давайки си сметка, че принцът я гледа, тя овладя изражението си. Та нали беше станала свидетел на онова видение в Хиераполис; знаеше колко пълен беше контролът, който господарите на Дара бяха имали над него. Несъмнено не можеше да бъде винен, задето ги беше убил.
Освен това, колкото и ужасяващо да бе значението на робския знак на Дара, Нахри внезапно осъзна, че бе надвиснала друга, много по-близка заплаха. Хвърли поглед към книгите в ръката на Ализейд и усети как я залива вълна на закрилнически инстинкт, придружен от жегване на страх.
— Изучаваш го.
Ализейд дори не си направи труда да излъже.
— Интересна историйка сте съчинили двамата с него.
Сърцето на Нахри се сви.
Нахри, парченцата не пасват… Забързано изречените думи на Дара отново прозвучаха в ума й, загадката за онова, което се криеше зад тях, накарало го да излъже царя и да се впусне по следите на ифритите. Беше намекнал, че Кахтаните може би дори няма да осъзнаят, че нещо не е наред.