Ала очевидно поне един от тях хранеше подозрения.
Тя се прокашля.
— Разбирам — каза най-сетне, не успявайки да скрие напълно тревогата в гласа си.
Ализейд наведе поглед.
— Трябва да си вървиш. Гледачите ти сигурно ще се разтревожат.
Гледачите й?
— Знам пътя — отвърна, обръщайки се към неподдържаната вътрешност на градината.
— Почакай! — Ализейд застана между нея и дърветата. В гласа му се долавяше нотка на паника. — Моля те… извинявай — заговори забързано. — Не биваше да казвам това. — Той запристъпва от крак на крак. — Беше грубо… и не е първият път, в който съм груб с теб.
Нахри присви очи.
— Започвам да свиквам.
Иронично изражение пробяга по лицето му, почти усмивка.
— Умолявам те да не го правиш. — Ализейд докосна сърцето си. — Моля те. Ще те отведа обратно в двореца. — Той кимна към мокрите листа, залепнали по чадора й. — Не е нужно да се луташ обратно през джунглата само защото на мен ми липсва възпитание.
Нахри се замисли над предложението му; стори й се достатъчно искрено, а и съществуваше шанс, макар и съвсем мъничък, да успее да бутне случайно книгите му в някой от онези пламтящи мангали, по които джиновете като че ли толкова си падаха.
— Добре.
Той кимна по посока на стената.
— Насам. Нека само се преоблека.
Нахри го последва през поляната до един каменен павилион, залепен за стената, а после в простичка стая от другата му страна, наполовина по-малка от нейната спалня. Едната стена беше заета от етажерки с книги, останалата част от стаята бе скромно украсена с ниша за молитва, простичко килимче и голяма керамична плоча, върху която беше написано нещо, което приличаше на арабски религиозни стихове.
Принцът отиде до главната врата — масивна антика от тиково дърво, покрито с дърворезба. Подаде глава навън и повика някого с жест. След секунди се появи член на Царската стража и застана безмълвно пред отворената врата.
Нахри изгледа Ализейд с изумление.
— Да не би да се боиш от мен?
Той настръхна.
— Не. Ала е казано, че когато един мъж и една жена са сами в затворена стая, третият с тях е дяволът.
Нахри повдигна вежда, мъчейки се да прикрие развеселеността си.
— Е, в такъв случай предполагам, че трябва да вземем мерки. — Погледът й се спря върху водата, капеща от препаската му. — Не трябваше ли да…?
Али проследи погледа й, издаде тих, смутен звук и побърза да изчезне през един закрит със завеса свод… все така стискайки книгите в ръка.
Ама че странен мъж. Стаята беше необикновено семпла за един принц, изобщо не приличаше на пищните й покои. Тънък сламеник беше сгънат грижливо и сложен върху дървена ракла. Ниско писалище гледаше към градината, повърхността му беше отрупана с листове и свитъци, подредени под смущаващо прави ъгли. Тръстиков писец почиваше до безупречно чиста мастилница.
— Покоите ти… не изглеждат обитавани — отбеляза Нахри.
— Живея в двореца съвсем отскоро — отвърна той от съседната стая.
Нахри се доближи до етажерките с книги.
— Откъде си?
— Оттук. — Гласът му се разнесе съвсем наблизо и Нахри подскочи. Беше се върнал безшумно, облечен в дълга сива препаска и раирана ленена туника. — От Девабад, искам да кажа. Израснах в Цитаделата.
— Цитаделата?
Той кимна.
— Подготвям се да стана кайд на моя брат.
Нахри скъта това късче информация в ума си за по-късно. В момента беше запленена от претъпканите с книги рафтове. Тук имаше стотици книги и свитъци, някои бяха дълги почти до кръста й, немалко от тях бяха по-дебели от главата й. Тя прокара ръка по разноцветните корици, завладяна от копнеж.
— Обичаш ли да четеш? — попита Ализейд.
Нахри се поколеба, срамувайки се да признае пред един мъж, притежаващ толкова голяма лична библиотека, че е неграмотна.
— Предполагам, би могло да се каже, че ми допада идеята за това. — Когато в отговор получи единствено объркано намръщване, поясни: — Не мога да чета.
— Наистина? — Изглеждаше учуден, но не и отвратен. — Мислех, че всички човеци могат да четат.
— Не всички.
Заблуждението му я развесели — може би хората бяха точно толкова голяма загадка за джиновете, колкото и джиновете за хората.
— Винаги съм искала да се науча. Надявах се тук да имам възможност да го направя, но явно не е било писано. — Тя въздъхна. — Нисрийн твърди, че е загуба на време.
— Предполагам, че мнозина в Девабад мислят същото.