Докато прокарваше ръка по позлатеното гръбче на една от книгите, Нахри чувстваше изпитателния му поглед върху себе си.
— А ако можеше… за какво би чела?
За семейството ми. Отговорът дойде незабавно, но за нищо на света нямаше да го разкрие пред Ализейд. Обърна се, за да го погледне.
— Книгите, които четеше отвън, изглеждаха интересни.
Той дори не трепна.
— Боя се, че точно тези книги в момента не са на разположение.
— Кога мислиш, че ще бъдат?
Видя как лицето му омекна.
— Не мисля, че би искала да прочетеш онези книги, Бану Нахри. Не мисля, че ще ти хареса онова, което пише в тях.
— Защо не?
Той се поколеба.
— Войната не е приятна тема — отвърна най-сетне.
Беше по-дипломатичен отговор, отколкото Нахри бе очаквала, като се имаше предвид как се бе развил предишният им разговор. Надявайки се да го накара да продължи, тя реши да отговори на въпроса му по друг начин.
— За търговия. — Виждайки объркването му, тя поясни: — Попита ме за какво бих чела, ако можех. Ще ми се да знам как хората въртят търговия в Девабад, как изкарват пари, как преговарят един с друг, такива неща.
Колкото повече се замисляше, толкова по-добра й се струваше тази идея. Та нали именно нюхът й за тези неща й беше помогнал да оцелее в Кайро, като пробутваше услугите си на пътниците, минаващи оттам, знаейки най-добрия начин да преметне някого.
Ализейд застина.
— Като… икономика?
— Ами предполагам.
Очите му се присвиха.
— Сигурна ли си, че не те е изпратил баща ми?
— Напълно.
Нещо като че ли живна в лицето му.
— Икономика, значи… — Звучеше странно ентусиазиран. — Е, определено имам достатъчно материали на тази тема.
Пристъпи по-близо до рафтовете и Нахри се дръпна настрани. Беше наистина висок, извисяващ се над нея като една от древните статуи, които все още осейваха пустините край Египет. Дори имаше същото строго, мъничко неодобрително лице.
Той свали дебел синьо-златен том от най-горния рафт и й го подаде.
— История на пазарите в Девабад. Написана е на арабски, така че може да ти се стори по-познато.
Нахри я отвори и прелисти няколко страници.
— Много познато. Все така напълно неразбираемо.
— Бих могъл да те науча да я четеш.
В гласа му имаше несигурна нотка.
Нахри го изгледа остро.
— Какво?
Ализейд разпери ръце.
— Бих могъл да те науча… Искам да кажа, стига да искаш. Нисрийн не се разпорежда с моето време. Бих могъл да убедя баща ми, че ще бъде от полза за отношенията между племената ни. — Усмивката му угасна. — Той… наистина подкрепя подобни усилия.
Нахри скръсти ръце на гърдите си.
— Каква ще е твоята полза от това?
Нямаше никакво доверие на предложението му. Кахтаните бяха твърде умни, за да сметнеш каквото и да било, дошло от тях, за чиста монета.
— Ти си гостенка на баща ми. — Нахри изсумтя и Ализейд едва не се усмихна отново. — Е, добре. Признавам, че страшно се интересувам от света на човеците. Можеш да попиташ когото и да било — добави, вероятно доловил съмнението й. — Особено твоята част от него. Никога не съм срещал някого от Египет. Страшно бих искал да науча повече за твоята страна, да чуя историите ти и навярно дори да подобря арабския си.
О, изобщо не се съмнявам, че би искал да научиш цял куп неща. Докато обмисляше предложението му, Нахри го претегляше наум. Беше млад, по-млад дори от нея, почти бе сигурна в това. Привилегирован, мъничко сприхав. Усмивката му беше нетърпелива, като че ли пълна с малко повече надежда, та предложението му да е било просто случайно хрумване. Каквато и да беше мотивацията му, Ализейд искаше това.
А Нахри искаше да знае какво пише в книгите му, особено информацията, която би могла да навреди на Дара. Ако да направи това неловко момче свой учител бе най-добрият начин да предпази себе си и своя афшин, така да бъде.
Освен това… наистина искаше да се научи да чете.
Нахри се отпусна върху една от възглавниците на пода.
— Какво чакаме, тогава? — попита с най-добрия си каирски арабски и потропа с пръсти по книгата. — Да започваме.
19. Али
— Нарочно се сдържаш.
Али погледна през стаята за тренировки.
— Какво?
Джамшид е-Прамух му отправи иронична усмивка.
— Виждал съм те да се биеш със зулфикар… Нарочно се сдържаш.
Погледът на Али се плъзна по дрехите на другия мъж. Джамшид беше облечен в същата тренировъчна униформа, в която и Али, съвършено бяла, та всеки удар с огнения меч да изпъква, но докато дрехите на Али бяха недокоснати, униформата на Джамшид бе обгорена и покрита с петна от въглен. Устната му кървеше, а дясната му буза беше подута от един удар, който го беше запратил на пода.