— Нищо — бързо каза Каве и отстъпи назад; колкото и да е странно, изглеждаше още по-притеснен отпреди, докато се опитваше да затвори вратата. — Извинявам се. Не…
Вратата се отвори покрай ръката му и Дараявахуш е-Афшин пристъпи в стаята.
Влезе така, сякаш влизаше в собствената си шатра, сключил ръце зад гърба си. Когато ги забеляза, спря.
— Шехзаде Ализейд — поздрави го той на дивастийски.
Али не беше спокоен, беше загубил дар слово. Примига, наполовина очаквайки да види някой друг на мястото му. Какво, в името на Всевишния, правеше тук Дараявахуш? Би трябвало да е в Бабили заедно с Мунтадир, далече от тук, в другия край на Девастана!
Афшинът плъзна изпитателен поглед из стаята, като генерал, оглеждащ бойно поле; зелените му очи обходиха стената с оръжия, различните тренировъчни кукли, мишени и всякакви други пособия, разпилени по пода. След това отново се обърна към Али.
— Наеда поуру межноас.
Какво?
— Аз… не говоря дивастийски — смотолеви Али.
Дараявахуш наклони глава на една страна с грейнали от изненада очи.
— Не говориш езика на града, над който властваш? — попита на джинистански със силен акцент. Обърна се към Каве и махна с палец към Али с развеселено изражение. — Спа снасити ну хят вакен гезр?
Джамшид пребледня, а Каве се хвърли между Али и Дараявахуш с неприкрит страх върху лицето.
— Простете ни, че се натрапихме, принц Ализейд. Не знаех, че Джамшид се обучава с вас. — Той сложи ръка върху китката на Дараявахуш. — Хайде, афшине, да си вървим.
Дараявахуш се отръска от него.
— Глупости. Би било грубо.
Носеше туника без ръкави, която разкриваше черната татуировка, извиваща се около ръката му. Това, че не я покриваше, казваше много, но навярно Али не трябваше да се учудва — афшинът беше опитен убиец много преди да бъде поробен от ифритите.
Али загледа как той прокарва ръка по напуканата мраморна решетка на прозореца и оглежда разноцветните люспи боя върху древните каменни стени.
— Съплеменниците ти не са поддържали палата ни особено добре — отбеляза той.
Палата ни? Али зяпна и отправи изумен поглед на Каве, ала великият везир просто сви рамене с безпомощен вид.
— Какво правиш тук, афшине? — сопна се Али. — Не очаквахме експедицията ти да се завърне още седмици наред.
— Тръгнах си — отвърна Дараявахуш простичко. — Нямах търпение да се върна на служба при моята господарка, а брат ти изглеждаше напълно способен да се справи и без мен.
— И емир Мунтадир се съгласи?
— Не съм го питал. — Дараявахуш се ухили на Каве. — И ето че съм тук и правя изключително информативна обиколка на някогашния си дом.
— Афшинът поиска да види Бану Нахида — обади се Каве, срещайки внимателно погледа на Али. — Казах му, че за съжаление, времето й е погълнато от обучение. И като стана дума за това, афшине, боя се, че трябва да си вървим. Имам среща…
— Върви — прекъсна го Дараявахуш. — И сам мога да намеря пътя. Защитавал съм този дворец в продължение на години… познавам го като петте си пръста. — Той остави думите да увиснат във въздуха в продължение на миг, а после насочи вниманието си към Джамшид. Погледът му се задържа върху раните на младия дев. — Ти си този, който спря размириците, нали?
Джамшид изглеждаше изпълнен със страхопочитание, че афшинът се обръща към него.
— Аз… ъ… да. Но просто…
— Ти си отличен стрелец. — Афшинът измери по-младия мъж с поглед от главата до петите и го потупа по гърба. — Би трябвало да потренираш с мен. Мога да те направя дори още по-добър.
— Наистина ли? — избъбри Джамшид. — Би било прекрасно!
Дараявахуш се усмихна, а после измъкна ловко зулфикара от ръката му.
— Определено. А това остави на гезирците. — Той вдигна оръжието и го завъртя, гледайки го как искри на слънцето. — Значи, това е прословутият зулфикар. — Изпробва тежестта му, обхождайки го с опитен поглед, а после вдигна очи към Али. — Имаш ли нещо против? Не бих искал ръцете на един — как ни наричахте? Огнепоклонници? — да омърси нещо толкова свещено за хората ти.
— Афшине… — започна Каве с натежал от предупреждение глас.
— Можеш да си вървиш, Каве — каза Дараявахуш, отпращайки го. — Джамшид, защо не отидеш с него? Нека заема мястото ти и потренирам с принц Ализейд. Чувам такива изключителни похвали за уменията му.
Джамшид хвърли поглед към Али с извинително изражение, останал без думи. Али не можеше да го вини; ако Зейди ал Кахтани се върнеше за живот и го похвалеше за уменията му със зулфикара, Али също би изгубил дар слово. Освен това арогантният блясък в зелените очи на Дараявахуш опъваше нервите му докрай. Ако искаше да го предизвика с оръжие, каквото за първи път вземаше в ръка, така да бъде.