— В такъв случай семейството ти явно е извадило огромен късмет, че ифритите ме убиха, когато го направиха.
Али не откъсна очи от студения поглед на другия мъж.
— Господ се грижи.
Беше жестоко, ала не го беше грижа. Дараявахуш беше чудовище.
Дараявахуш вирна брадичка, а после се усмихна — остра усмивка, която напомни на Али повече за ръмжащо куче, отколкото за мъж.
— Седим си тук и обсъждаме прастара история, а пък ти бях обещал предизвикателство — каза той и вдигна зулфикара.
Оръжието лумна в пламъци и очите на Али се разшириха.
Никой, освен гезирец, никога не бе успявал да направи това.
Афшинът изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото изненадан. Загледа пламъците, а огънят се отразяваше в ярките му очи.
— А… колко интересно.
Това бе единственото предупреждение, което Али получи.
Дараявахуш му се нахвърли и той се завъртя рязко, докато пламъци обгръщаха и неговото оръжие. Остриетата се срещнаха с трясък и Дараявахуш изтика своето нагоре по протежение на това на Али, докато дръжката не стигна до ръцете му. А после го изрита силно в стомаха.
Али падна назад, претъркулвайки се светкавично настрани, когато Дараявахуш замахна надолу с движение, което би разпорило гърдите му, ако не беше реагирал достатъчно бързо. Е предполагам, че абба беше прав — помисли си, скачайки, когато афшинът замахна към стъпалата му. — От Дараявахуш и мен едва ли биха излезли добри спътници.
Спокойствието на афшина се беше изпарило, а с него и голяма част от сдържаността, която, осъзна Али, бе проявявал досега. Оказваше се, че е дори още по-добър боец, отколкото беше показал до този момент.
Само че зулфикарът беше гезирско оръжие и проклет да бе, ако позволеше някакъв си касапин дев да го победи с него. Али остави афшина да го преследва през тренировъчната стая, а оръжията им звънтяха и пращяха. Макар да беше по-висок от Дараявахуш, другият мъж беше вероятно два пъти по-тежък от него и Али се надяваше, че младостта и пъргавостта му в крайна сметка ще обърнат дуела в негова полза.
Ала това така и не се случваше. Али избягваше удар след удар, започваше да се уморява… и мъничко да се бои.
Докато отбиваше поредния удар, зърна един ханджар да проблясва върху огряна от слънцето полица до прозореца. Камата се подаваше сред купчина различни уреди — тренировъчната стая беше пословично разхвърляна, оставена на грижите на един мил, но разсеян стар гезирски воин, когото на никого не му даваше сърце да смени.
Една идея проблесна в главата на Али. Продължи да се бие, ала сега оставяше умората му да си проличи… както и страхът. Не се преструваше и зърна искрица на триумф в очите на афшина. Очевидно се наслаждаваше на възможността да постави глупавия млад син на един от омразните си врагове на мястото му.
Силните удари на ханджара разтърсваха цялото му тяло, но Али не сваляше зулфикара, докато Дараявахуш го следваше към прозорците. Огнените им остриета се срещнаха, съскайки, докато Али се притискаше до стъклото. Афшинът се усмихна. Зад главата му факлите лумнаха и затанцуваха до стената, сякаш някой беше лиснал масло върху тях.
Али пусна рязко зулфикара си.
Грабна ханджара и се хвърли на земята, докато Дараявахуш се препъваше. Претърколи се и скочи на крака, нахвърляйки се върху афшина, преди да е успял да си възвърне равновесието. Допря камата в гърлото му, запъхтян, но не отиде по-далеч.
— Приключихме ли?
Афшинът се изплю.
— Върви по дяволите, пясъчна бълха.
И тогава всички оръжия в стаята полетяха към него.
Али се хвърли на пода, докато стената с оръжия се изпразваше. Премятащ се във въздуха боздуган прелетя над главата му, а едно тохаристанско копие прикова ръкава му към земята. Всичко свърши за броени секунди, ала преди Али да успее да осмисли случилото се, афшинът стъпи върху дясната му китка.
Али трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да не изпищи, когато Дараявахуш заби петата на тежката си обувка в костите на китката му. Чу как нещо изпука и усети как го пронизва заслепяваща болка. Пръстите му се вцепениха и Дараявахуш изрита ханджара настрани.
Зулфикарът се опря в гърлото му.
— Изправи се — изсъска афшинът.
Али го стори, придържайки ранената си китка през скъсания ръкав. Подът беше осеян с оръжия, куките и веригите, които ги бяха придържали, висяха строшени на отсрещната стена. Ледена тръпка пробяга по гърба на Али. Не бяха много джиновете, които биха могли да призоват дори един-единствен предмет… и то с много по-голямо съсредоточаване и на много по-малко разстояние. Ала това? И толкова скоро след като беше изтръгнал пламъци от зулфикара?