Думите на Али привлякоха отново вниманието й към него. Звучеше разочарован. Двама служители от библиотеката прелетяха върху килимчета зад него, за да вземат книги за учените на долното ниво.
— Ефл — поправи Нахри арабския му. — Не кефл.
Али се намръщи и притегли къс пергамент от купчинката, която използваха, за да упражняват буквите.
— Но се пише ето така. — Той написа думата и посочи първата буква. — Каф, нали?
Нахри сви рамене.
— Моите хора го произнасят ефл.
— Ефл — повтори Али грижливо. — Ефл.
— Ето. Сега звучиш като истински египтянин. — Тя се усмихна на сериозното изражение, с което Али въртеше ключалката в ръцете си. — Джиновете не използват ли ключалки?
— Не. Намираме, че проклятията вършат по-добра работа.
Нахри направи физиономия.
— Звучи неприятно.
— Но пък ефективно. Все пак… — Той срещна погледа й, в сивите му очи имаше леко предизвикателство. — Току-що видях как бивша прислужница без проблем се справи с една ключалка.
Нахри се наруга за грешката си.
— Имах да отварям доста шкафове. Пособия за почистване и други такива.
Али се разсмя, топъл звук, който Нахри рядко чуваше и който винаги я изненадваше.
— Нима метлите са толкова ценни сред човеците?
Тя сви рамене.
— Господарката ми беше свидлива.
Той се усмихна и надникна в дупката на отключената ключалка.
— Мисля, че бих искал да се науча как да го правя.
— Да насилваш ключалки? — Нахри се засмя. — Да не планираш бъдеще като престъпник в човешкия свят?
— Бих искал да имам различни опции.
Нахри изпръхтя.
— В такъв случай ще се наложи да поработиш над акцента си. Арабският ти звучи като нещо, говорено от учени в древните дворове на Багдад.
Али прие закачката й, без да му мигне окото, и отговори с комплимент:
— Предполагам, че не постигам същия успех, както ти в твоето обучение — призна си. — Страшно напредваш в писането. Трябва да си помислиш с кой език би искала да се заемеш след това.
— Дивастийски. — Нямаше и капчица съмнение. — Така ще мога сама да чета текстовете на Нахидите, вместо да слушам как Нисрийн каканиже.
Лицето на Али посърна.
— Боя се, че за това ще имаш нужда от друг учител. Аз едва говоря дивастийски.
— Наистина ли? — Когато Али кимна, тя присви очи. — Веднъж ми каза, че знаеш пет различни езика… и въпреки това не си могъл да намериш време да научиш езика на първите обитатели на Девабад?
Принцът потръпна.
— Когато поставиш нещата по този начин…
— Ами баща ти?
— Той го владее съвършено. Баща ми е… запленен от културата на девите. Също като Мунтадир.
Интересно. Нахри скъта тази информация в ума си.
— Е, това решава въпроса. Ще се присъединиш към мен, когато тръгна на уроци. Няма причина да не го научиш.
— С нетърпение очаквам да бъда надминат — каза Али. В този миг се появи прислужник, понесъл голям покрит поднос, и лицето на принца грейна. — Селям, братко, благодаря ти. — Той се усмихна на Нахри. — Имам изненада за теб.
Тя повдигна вежди.
— Още човешки артефакти, които да идентифицирам?
— Не точно.
Прислужникът вдигна капака на подноса и Нахри усети как я лъхва ухание на цвърчаща захар и маслено тесто. Няколко триъгълничета сипкав сладкиш, поръсен със стафиди, кокос и захар, бяха подредени върху една чиния, ароматът и видът им бяха незабавно познати.
— Това да не е… фитеер? — попита; стомахът й начаса изкъркори от апетитната миризма. — Откъде го намери?
Али придоби доволен вид.
— Чух, че в кухнята работи един шафит от Кайро, и поисках да приготви някое лакомство от родното ти място. Той направи и това. — Али кимна към охладена гарафа с кървавочервена течност.
Каркаде. Прислужникът й наля чаша от студения чай от хибискус и Нахри отпи голяма глътка, наслаждавайки се на сладкия му вкус, преди да откъсне парче от масления сладкиш и да го лапне. Вкусът му беше точно какъвто го помнеше. Вкусът на дома й.
Това е моят дом сега, напомни си тя. Лапна още една хапка фитеер.
— Вземи си и ти — подкани тя Али. — Много е вкусно.
Али си взе от фитеера, докато Нахри отпиваше от каркадето си. Макар да се наслаждаваше на закуската, имаше нещо в комбинацията, което я тревожеше… а после си спомни. Съвсем същото беше яла в кафенето, преди да влезе в гробището на Кайро. Преди животът й да се преобърне с главата надолу.
Преди да срещне Дара.
Апетитът й се изпари и сърцето й се сви както обикновено, дали от тревога, или копнеж, не беше сигурна и се бе отказала да се опитва да разбере. Дара го нямаше от два месеца, по-дълго, отколкото беше траяло пътуването им насам, и все пак всяка сутрин тя се събуждаше, наполовина очаквайки да го види. Липсваше й: лукавата му усмивка, колко мил можеше да бъде понякога, дори постоянното му мърморене… да не говорим за случайното докосване на тялото му до нейното от време на време.