— Моля?
Развеселеността на Нахри се изпари.
— Нима новият ти най-добър приятел не ти е казал? Искат да се омъжиш за емир Мунтадир. — Очите на Дара припламнаха. — Нещо, което няма да го бъде.
— Мунтадир? — Нахри не си спомняше почти нищо за по-големия брат на Али, освен дето си беше помислила, че изглежда като някой, когото лесно би обрала. — Откъде чу подобен абсурден слух?
— От устата на самия Али — отвърна той, натъртвайки преувеличено умалителното. — Защо мислиш, че му строших китката?
Дара изпухтя подразнено и скръсти ръце на гърдите си. Беше облечен като благородник дев, с впито тъмносиво палто до коленете, широк бродиран колан и широк черен панталон. Изглеждаше невероятно и когато отново се размърда, Нахри долови миризмата на опушен кедър, която като че ли винаги бе полепнала по кожата му.
Топлина лумна в гърдите й, докато той свиваше подразнено устни. Прекрасно си спомняше усещането от тези устни върху нейните и това караше ума й да поеме в безразсъдни посоки.
— Какво, нищо ли няма да кажеш? — предизвика я. — Никакви мисли относно предстоящия ти брак?
Нахри имаше цял куп мисли. Не само за Мунтадир.
— Ти май не си съгласен — каза меко.
— Разбира се, че не съм съгласен! Нямат никакво право да се месят в кръвната ти линия. Произходът ти бездруго вече е съмнителен. Би трябвало да се омъжиш за най-високопоставения благородник дев, когото успеят да открият.
Нахри го изгледа с нетрепващ поглед.
— Като теб?
— Не — отвърна той смутено. — Нямах това предвид. Аз… то няма нищо общо с мен.
Нахри скръсти ръце на гърдите си.
— След като си толкова загрижен за бъдещето ми в Девабад, навярно можеше да останеш в Девабад, вместо да се втурнеш след някакви ифрити. — Тя разпери ръце. — Е? Какво се случи? Не се завръщаш триумфално с главите им в окървавена торба, така че, предполагам, не си имал кой знае какъв късмет.
Раменете на Дара увиснаха — дали защото я беше разочаровал, или защото не бе успял да участва в описаното от нея, Нахри не беше сигурна.
— Съжалявам, Нахри. — Гневът се беше изпарил от гласа му. — Бяха си отишли много отдавна.
Една мъничка надежда, която Нахри дори не знаеше, че бе хранила, угасна в гърдите й. Ала чувайки посърналите нотки в гласа на Дара, тя скри собствената си реакция.
— Няма нищо, Дара. — Посегна към здравата му ръка. — Ела. — Взе дълга пинсета от работната маса, която не беше счупена, и го придърпа към купчинка възглавници на пода. — Седни. Можем да говорим, докато вадя парчетата мебелировка от ръката ти.
Отпуснаха се върху възглавниците и той протегна послушно ръка. Не изглеждаше толкова лошо, колкото Нахри се опасяваше: в кожата му имаше само около половин дузина парченца и те до едно бяха сравнително големи. Нямаше кръв — нещо, над което не искаше да се замисля. Горещата му кожа бе достатъчно истинска за нея.
Извади едно от парчетата и го пусна в калаения съд до себе си.
— Значи, не знаем нищо повече?
— Нищо. — Гласът му беше горчив. — И нямам представа къде да търся оттук нататък.
Мислите на Нахри се върнаха към книгите на Али… и милионите в библиотеката. Там може би се криеха отговори, но тя нямаше представа откъде да започне без помощ. А й се струваше прекалено рисковано да намеси някой друг, дори някой като Нисрийн, която вероятно би била готова да й помогне.
Дара изглеждаше съкрушен — много повече, отколкото би очаквала.
— Всичко е наред, Дара. Станалото в миналото си е просто това: минало.
Мрачно изражение пробяга по лицето му.
— Не е така — измърмори той. — Изобщо не е така.
Внезапно иззад една завеса в другия край на стаята долетя сърдито писукане и Дара подскочи.
— Не се тревожи. — Нахри въздъхна. — Пациент е.
Дара придоби слисано изражение.
— Лекуваш птици?
— До следващата седмица като нищо. Някакъв агниваншийски учен отворил неправилния свитък и сега има човка. Всеки път, когато се опитам да му помогна, му порастват още пера. — Дара се изпъна разтревожено, хвърляйки поглед зад себе си, и Нахри побърза да вдигне ръка. — Не може да ни чуе. Спука си тъпанчетата, а за кратко и моите, с тези крясъци. — Нахри пусна последното парче стъкло в съда. — Както виждаш, имам си предостатъчно неща, за които да мисля, без да се терзая за произхода си.
Дара поклати глава, но се облегна назад във възглавниците.
— Как върви това? — попита по-меко. — Как се справяш?
Нахри понечи да отговори иронично, но после спря. Та това все пак беше Дара.