— Не ми е приятно някой друг да прави нещо, което съм напълно способен да свърша и сам — отвърна Али, опитвайки се да се промъкне още мъничко по-напред.
Каменният таван ожули главата и раменете му.
— Казаха, че тук има скорпиони, Али. Големи.
— В този дворец има много по-страшни неща от скорпиони — измърмори Али и не говореше празни приказки.
Подозираше, че едно от тях го наблюдава и в този момент. Свитъкът, заради който беше тук, беше долепен до друг, два пъти по-голям, изработен от нещо, което приличаше на кожата на огромен гущер. Гущеровият свитък потръпваше яростно от мига, в който Али се беше качил на лавицата.
Все още не го беше споменал на Нахри, но когато зърна нещо, което би могло да бъдат зъби, сърцето му заби учестено.
— Нахри, имаш ли… имаш ли нещо против да вдигнеш малко факлата?
Начаса рафтът беше облян в светлина, танцуващите пламъци хвърлиха сянка върху профила му.
— Какво не е наред? — попита Нахри, очевидно доловила тревогата в гласа му.
— Няма нищо — излъга Али, докато гущеровокожият свитък се сгърчи и люспите му проблеснаха.
Без да обръща внимание, че си ожули главата, Али се мушна още по-навътре и посегна към папируса.
Пръстите му едва се бяха сключили около него, когато гущеровокожият свитък нададе гръмогласен рев. Али се дръпна трескаво назад, но не достатъчно бързо, за да избегне внезапния порив на вятъра, който го изстреля от полицата като снаряд, с такава сила, че го запрати в другия край на стаята. Приземи се тежко по гръб, въздухът изскочи от дробовете му.
Разтревоженото лице на Нахри се надвеси над неговото.
— Добре ли си?
Али докосна тила си и потръпна.
— Нищо ми няма — увери я. — Възнамерявах да го направя.
— О, да. — Нахри хвърли нервен поглед към рафта. — Дали не трябва…
Откъм рафта долетя подчертано хартиено хъркане.
— Всичко е наред. — Али вдигна папируса. — Мисля, че другарят му не искаше да го безпокоят.
Нахри поклати глава. Ръката й се вдигна към устата и Али си даде сметка, че се опитва да потисне смеха си.
— Какво? — попита, почувствал се внезапно неловко. — Какво има?
— Съжалявам. — Черните й очи грееха развеселено. — Просто… — Тя махна към тялото му.
Али се погледна и пламна. Дебел пласт прастар прах покриваше дишдашата му и беше полепнал по дланите и стъпалата му. Закашля се, вдигайки облаче фин прашец.
Нахри протегна ръка за свитъка.
— Защо не го взема аз?
Смутен, Али й го подаде и се изправи, изтупвайки прахта от дрехите си.
Твърде късно забеляза фигурата на змия, отпечатана в древния восък.
— Почакай, Нахри, недей!
Ала тя вече беше пъхнала пръст под печата. Извика и изпусна факлата, докато свитъкът политаше от другата й ръка. Той се разгъна във въздуха и от дълбините му изскочи блестяща змия. Факлата падна върху песъчливата земя и угасна, потапяйки ги в мрак.
Инстинктивно Али дръпна Нахри зад себе си и извади зулфикара. По медното острие затанцуваха пламъци, обливайки помещението в зеленикава светлина. В насрещния ъгъл змията изсъска. Нарастваше пред очите им, златни и зелени ивици нашарваха среднощночерното й тяло. Вече два пъти по-висока от Али и по-дебела от пъпеш, тя се надигна във въздуха, оголвайки извити зъби, от които капеше алена кръв.
Кръвта на Нахри. Али се нахвърли върху нея, докато тя се извиваше, за да нападне отново. Змията беше бърза, но беше създадена, за да се оправя с човешки крадци, а Али определено не беше такъв. Отсече главата й с един-единствен удар на зулфикара, а после отстъпи запъхтян назад, докато тя се търкулваше в прахта.
— Какво… — Нахри изпусна дъха си. — … в името на Всевишния, беше това?
— Апоп. — Али угаси зулфикара, изтривайки острието в дрехата си, преди да го прибере в ножницата. Мечът беше прекалено опасен, за да го държи изваден в толкова тясно помещение. — Забравих, че древните египтяни са били доста… изобретателни в защитата на своите текстове.
— Какво ще кажеш да оставим някой, който е малко по-добре запознат с библиотеката, да вземе следващия свитък?
— Не възразявам. — Али се върна при нея. — Добре ли си? — попита, вдигайки шепа с пламъци. — Ухапа ли те?
Нахри направи физиономия.
— Добре съм — отвърна и протегна ръка.