Това изтръгна от нея лека усмивка, примесена с мъничко раздразнение.
— Е, добре. — Нахри разпери ръце. — Любопитството ми надделява над здравия разум. Разкажи ми за робите.
Али вдигна факлата и кимна към коридора, водещ към основната част на библиотеката.
— Да говорим, докато вървим. Ще изглежда неуместно, ако останем тук долу твърде дълго.
— Пак ли дяволът? — Той се изчерви и Нахри се засмя. — Знаеш ли, страшно би паснал в Кайро — добави, докато се обръщаше.
Знам. Именно затова баща му беше възложил тази задача на него.
— Значи, е като в историите, така ли? — продължи Нахри, египетският й беше забързан от вълнение. — Джинове, пленени в пръстени и лампи, принудени да изпълняват всяко желание на човешките си господари?
Али кимна.
— Робското проклятие връща джиновете към естественото им състояние, такива, каквито бяхме, преди пророкът Сулейман, мир нему, да ни благослови. Уловката е, че можеш да използваш уменията си единствено в служба на човешки господар. Изцяло си подвластен на него и всяка негова прищявка.
— На всяка негова прищявка? — Нахри потръпна. — В историите обикновено не е злонамерено, хората си пожелават огромни богатства и разкошни палати, но… — Тя прехапа устна. — Хората са способни на наистина ужасни неща.
— Също като джиновете — мрачно отбеляза Али. — Както и маридите, и перитата, предполагам.
За миг Нахри придоби замислено изражение, а после се намръщи.
— Но ифритите мразят хората, нали? Защо биха им подарили толкова могъщи роби?
— Защото това не е дар. Това е първична, неограничена сила — обясни Али. — Малцина ифрити се осмеляват да наранят директно някой човек, откакто Сулейман ни прокле. Но и не е нужно да го правят; един поробен джин в ръцете на амбициозен човек може да посее огромна разруха. — Той поклати глава. — Това е отмъщение. Това, че в крайна сметка довежда джиновете до безумие, е просто допълнителен плюс.
Нахри пребледня.
— Но може те да бъдат освободени, нали? Робите?
Али се поколеба, спомнил си реликвата на афшина, скрита в гробницата дълбоко под краката му… реликва, която изобщо не би трябвало да бъде там. Как Дараявахуш изобщо беше получил свободата си без нея бе нещо, което дори баща му не знаеше. Не виждаше обаче защо да не отговори на Нахри — та тя дори не подозираше за гробницата.
— Ако имат късмета робското им вместилище, пръстен, лампа или каквото е, да бъде събрано с реликвата им от някой Нахид, тогава, да.
Почти можеше да чуе как мозъкът на Нахри щрака.
— Реликвата им?
Али докосна медната стрела в дясното си ухо.
— Получаваме ги като малки. Всяко племе има своя традиция, но в крайна сметка се свежда до това да вземем… ами… част от себе си: кръв, коса, млечен зъб. Запечатваме я с метал и я носим у себе си.
Нахри изглеждаше мъничко погнусена.
— Защо?
Али се поколеба, чудейки се как да го каже по-деликатно.
— Един джин трябва да бъде убит, за да бъде превърнат в роб, Нахри. Проклятието поробва душата, не тялото. А ифритите… — Той преглътна. — Ние сме потомци на хора, които те смятат за предатели. Вземат роби, за да ни тиранизират. За да тиранизират оцелелите, натъкнали се на празното тяло. Това може да бъде доста… страшна гледка.
Нахри се закова на място, в очите й грейна ужас.
Али побърза да продължи, опитвайки се да уталожи тревогата върху лицето й.
— Така или иначе, реликвите се смятат за най-добрия начин да запазим част от себе си. Особено като се има предвид, че може да отнеме векове, докато едно робско вместилище бъде открито.
Нахри изглеждаше така, сякаш й беше прилошало.
— Е, как точно са ги освобождавали Нахидите? Да не би да са им измагьосвали ново тяло или нещо такова?
По тона й Али се досети, че идеята й се струва нелепа, поради което вероятно я видя как пребледня, когато той кимна.
— Именно това са правили. Не знам как, предците ти не споделяха тайните си, но нещо такова, да.
— А аз едва успявам да измагьосам пламък — прошепна тя.
— Дай си малко време — успокои я Али и посегна към вратата. — Нещо, от което имаме много повече, в сравнение с човеците. — Задържа й вратата, а после прекрачи в главната ротонда на библиотеката. — Гладна ли си? Мога да накарам онзи египетски готвач да приготви нещо…
Устата му пресъхна. В другия край на пълното помещение, облегнат на една старинна каменна колона, стоеше Рашид.
Очевидно чакаше него — изпъна се в мига, в който Али го забеляза, и се отправи към тях. Беше по униформа, лицето му беше напълно спокойно, същинско олицетворение на лоялност. Никой не би предположил, че когато двамата с Али се бяха видели за последно, Рашид го беше подмамил да посети едно от скривалищата на „Танзим”, заплашвайки Али, задето беше оттеглил подкрепата си за шафитските бунтовници.