Нахри потръпна.
— Каза, че ще има само няколко дузини хора — прошепна тя на Нисрийн, потискайки порива да се скрие обратно в носилката.
Дори Нисрийн изглеждаше смаяна от размера на множеството, което се отправи към тях.
— Предполагам, че роднините и приятелите на някои от духовниците са поискали да дойдат, а после и техните роднини и приятели… — Тя махна към комплекса на Великия храм. — Ти си сравнително важна за това тук.
Нахри изруга на арабски под носа си. Забелязала, че останалите жени бяха открили долната част на лицата си, тя посегна към воала си.
Нисрийн я спря.
— Не, задръж го. Нахидите, както мъжете, така и жените, винаги покриват лицата си във Великия храм. Останалите от нас — не. — Тя отпусна ръка. — Освен това те докосвам за последен път. Никой няма право да те докосва тук, така че недей да протягаш ръка на нашия афшин. По негово време ръката на един мъж би била отсечена, задето е докоснал някой от Нахидите във Великия храм.
— Бих искала да ги видя как опитват нещо такова с Дара.
Нисрийн я изгледа мрачно.
— Той сам ще си я отсече, Нахри. Той е афшин; семейството му служи на твоето по този начин от проклятието на Сулейман насам.
Нахри усети как кръвта се отцежда от лицето й при тези думи. Ала все пак пристъпи навън, следвана от Нисрийн.
Дара я поздрави. Носеше нещо, което трябва да беше церемониално облекло: фино избродирана филцова връхна дреха, боядисана в блещукащите цветове на тлеещ огън, и широк въгленовочерен панталон, чиито крачоли бяха напъхани във високи обувки. Малките му обожатели си предаваха шапката му от ръка на ръка и непокритата му коса падаше на лъскави черни къдрици чак до раменете.
— Бану Нахида.
Тонът му беше тържествен и почтителен, но й намигна, преди да се отпусне на колене и да опре чело в земята, докато тя се приближаваше. Останалите деви се поклониха, долепяйки длани в знак на почит.
Нахри спря пред все така коленичилия Дара, мъничко озадачена.
— Кажи му да се изправи — прошепна Нисрийн. — Не може да го стори без твое разрешение.
Не може? Нахри повдигна вежди. Ако двамата с Дара бяха сами, навярно би се изкушила да се възползва от подобна информация. Сега обаче просто му даде знак да стане.
— Знаеш, че не е нужно да правиш това.
Дара се изправи на крака.
— За мен е удоволствие. — Той долепи длани. — Добре дошла, господарке.
Двама мъже се отделиха от множеството, за да се присъединят към тях: великият везир Каве е-Прамух и синът му Джамшид. Каве изглеждаше така, сякаш се мъчи да преглътне сълзите си… Нисрийн й беше казала, че е бил много близък както с Маниже, така и с Рустам.
Пръстите на Каве трепереха, когато долепи длани.
— Нека огньовете горят ярко за теб, Бану Нахида.
Джамшид й отправи топла усмивка. Днес капитанът не носеше униформата си на страж, а традиционно за девите облекло — тъмнонефритена връхна дреха, поръбена с кадифе, и раиран панталон.
— За мен е чест да ви видя отново, господарке — каза той с поклон.
— Благодаря ти. — Избягвайки любопитните очи на множеството, Нахри вдигна поглед и видя малко ято врабчета да прелита над димящата кула, крилата им изглеждаха тъмни на фона на яркото обедно небе. — Значи, това е Великият храм?
— Все още стои. — Дара поклати глава. — Трябва да призная, не бях сигурен дали ще е така.
— Хората ни не се отказват толкова лесно — отвърна Нисрийн с нотка на гордост в гласа. — Никога не сме се давали без бой.
— Но само когато е необходимо — напомни й Джамшид. — Гасан е добър цар.
По лицето на Дара пробяга развеселено изражение.
— Винаги лоялен, а, капитане? — Той кимна към Нахри. — Защо не придружиш Бану Нахида в храма? Бих искал да поговоря за минутка с баща ти и лейди Нисрийн.
Джамшид изглеждаше мъничко изненадан — не, изглеждаше мъничко хванат натясно, докато местеше леко разтревожен поглед между баща си и Дара, — но се подчини с лек поклон.
— Разбира се. — Погледна към Нахри и махна към широката пътека, която отвеждаше във Великия храм. — Бану Нахида?
Нахри хвърли подразнен поглед на Дара. С нетърпение бе очаквала да прекара цялата сутрин с него. Не каза нищо обаче, тъй като нямаше намерение да се излага пред събралото се множество деви. Вместо това последва Джамшид по пътеката.
Капитанът я изчака, а после тръгна редом с нея. Вървеше спокойно, сключил ръце зад гърба си. Беше малко блед, но имаше красиво лице с изящен орлов нос и извити черни вежди.
— Е, как ти се струва животът в Девабад? — попита учтиво.