Нахри се замисли над въпроса му. Не беше сигурна как точно да отговори, като се имаше предвид, че почти не беше виждала града.
— Оживен — каза най-сетне. — Много красив, много странен и много, много оживен.
Джамшид се засмя.
— Дори не мога да си представя какъв шок трябва да е това за теб. Макар че, както чувам от всички, ти се справяш достойно.
Подозирам, че всички просто са дипломатични, помисли си Нахри, но не каза нищо и те продължиха по пътеката. В градината цареше дълбока, почти тържествена тишина. Нещо странно, като липса на…
— Магия — каза Нахри на глас, осъзнала го изведнъж. — Тук няма никаква магия. — Тя махна към скромните растения наоколо. Никакви реещи се във въздуха огнени кълба, никакви цветя от скъпоценни камъни, нито приказни създания, надничащи измежду листата. — Или поне аз не виждам такава — поясни.
Джамшид кимна.
— Никаква магия, никакви оръжия, никакви бижута; Великият храм е място за размисъл и молитва, не е позволено нищо, което да отвлича вниманието. — Той махна към спокойните околности. — Проектираме градините си по подобие на Рая.
— Искаш да кажеш, че Раят не е пълен със съкровища и забранени наслади?
Той се засмя.
— Предполагам, че всеки има своя собствена представа за него.
Нахри подритна чакълената пътека. Всъщност не беше чакълена, а съвсем равна, застлана със съвършено излъскани камъчета с размерите на топчета за игра, в най-различни цветове. Някои бяха осеяни с пръски, които приличаха на благородни метали, други бяха прошарени с жилки от кварц и топаз.
— От езерото — обясни Джамшид, проследявайки погледа й. — Донесени лично от маридите като дан.
— Дан?
— Ако вярваш на легендите. Някога Девабад е бил техен.
— Наистина ли? — попита Нахри, изненадана. Макар че вероятно не би трябвало да се учудва. Мъгливият Девабад, заобиколен от обвитите в мъгла планини и бездънното магическо езеро, определено изглеждаше по-подходящ за водни създания, отколкото за такива, създадени от огън. — Какво е станало с тях?
— Никой не знае — отвърна Джамшид. — Говори се, че са се съюзили с най-ранните ти предци; помогнали на Анахид да построи града. — Той сви рамене. — Но като се има предвид проклятието, което направили на езерото, преди да изчезнат, най-вероятно са се скарали.
Наближиха Великия храм и Джамшид замълча. Невъзможно деликатни колони поддържаха сенник от дялан камък, който засенчваше големия павилион пред входа.
Джамшид посочи огромното шеду, нарисувано върху сенника, с крила, разперени над залязващото слънце.
— Гербът на семейството ти, разбира се.
Нахри се засмя.
— Не за първи път водиш тази обиколка, нали?
Джамшид се усмихна широко.
— Ако щеш, вярвай, но наистина е за първи път. Само че бях послушник тук. Прекарах голяма част от младостта си, подготвяйки се да встъпя в духовнически сан.
— Обичайно ли е за духовниците в нашата религия да яздят слонове и да стрелят с лък, за да разпръскват размирици.
— Не ме биваше особено като духовник — призна си Джамшид. — Всъщност исках да бъда като него. — Той кимна към Дара. — Подозирам, че повечето момчета деви искат, но аз стигнах по-далеч, като помолих царя да постъпя в Царската стража, когато бях момче. — Той поклати глава. — Късмет имам, че баща ми не ме удави в езерото.
Това хвърли известна светлина върху по-ранната му защита на Кахтаните.
— Харесва ли ти да си част от Царската стража? — попита Нахри, мъчейки се да си спомни малкото, което знаеше за него. — Ти си телохранител на принца, нали?
— На емира — поправи я Джамшид. — Не мога да си представя принц Ализейд някога да се нуждае от телохранител. Всеки, който вдигне ръка срещу него, докато той носи онзи негов зулфикар, го чака бърза смърт.
Нахри нямаше как да не се съгласи — не беше забравила бързината, с която Али се беше разправил със змията в библиотеката.
— Какъв е емирът?
Лицето на Джамшид грейна.
— Мунтадир е добър мъж. Много щедър, много открит… мъж, който кани непознати у дома си и ги напива с най-хубавото си вино. — Той поклати глава, гласът му беше пропит с топлота. — Него бих искал да доведа на тази обиколка. Той открай време харесва културата на девите и подпомага много от нашите творци. Мисля, че би му харесало да види Великия храм.
Нахри се намръщи.
— Не може ли да го разгледа? Той е емирът, мислех, че може да прави каквото си поиска.
Джамшид поклати глава.
— Единствено девите имат право да стъпват върху земята на Великия храм. Така е от векове.