— Нека бракът ви бъде плодоносен.
Пашата се изправи тежко на крака.
— Трябва да те попитам, дете, откъде са хората ти? Акцентът ти е от Кайро, но в очите ти има нещо… — Той не довърши.
Нахри стисна устни; ненавиждаше, когато я питаха за произхода й. Макар да не беше онова, което мнозина биха нарекли красива (годините живот на улицата я бяха направили далеч по-слаба и мръсна, отколкото мъжете харесваха обикновено), ясните й очи и острото лице обикновено предизвикваха втори поглед. И именно този втори поглед, който разкриваше косата й с цвят на дълбока нощ и необикновено черните й очи — неестествено черни, както бе чувала да казват — именно той пораждаше въпроси.
— Аз съм толкова египтянка, колкото и самият Нил — увери го.
— Разбира се. — Той докосна челото си. — Остани си с мир — каза и се наведе, за да излезе.
Арслан се задържа миг по-дълго; Нахри усещаше погледа му, докато прибираше възнаграждението си.
— Даваш си сметка, че току-що извърши престъпление, нали? — попита я остро.
— Моля?
Той пристъпи по-близо.
— Престъпление, глупачке. Магьосничеството е престъпление според османските закони.
Беше по-силно от нея; Арслан бе просто последният от дълга поредица надути турски сановници, с които се бе налагало да се оправя, докато растеше в Кайро под османска власт.
— Е, предполагам, имам късмет, че сега франките са на власт.
Беше грешка. Лицето му начаса почервеня. Вдигна ръка и Нахри потръпна, а пръстите й се сключиха инстинктивно около пръстена на пашата. Един остър ръб се вряза в дланта й.
Той обаче не я удари. Вместо това се изплю в краката й.
— Бог ми е свидетел, крадлива вещице… когато прочистим Египет от французите, изметта като теб ще бъдат следващите, с които ще се разправим. — И с един последен, изпълнен с омраза поглед, той си тръгна.
Нахри си пое дъх на пресекулки, докато гледаше как каращите се братя се изгубват в полумрака на ранното утро, на път към дюкяна на Якуб. Не заплахата обаче я беше накарала да се сепне, а хъхренето, което бе чула, когато той изкрещя, металическият мирис на кръв във въздуха. Болен дроб, охтика, може би дори злокачествена маса. Все още нямаше външни признаци, но скоро…
Арслан с основание я подозираше: с брат му всичко беше наред. Той обаче нямаше да доживее да види как сънародниците му си възвръщат нейната родина.
Тя разпусна юмрук. Раната на дланта й вече заздравяваше, ивица нова мургава кожа се показваше под кръвта. Нахри я погледа в продължение на един дълъг миг, а после въздъхна и се върна в дюкяна си.
Смъкна заплетеното си покривало за глава и го направи на топка. Глупачка. Знаеш, че не бива да си изпускаш нервите с мъже като този. Не се нуждаеше от още врагове, особено не и такива, които можеха да разположат стражи около къщата на пашата, докато той е във Фаюм. Онова, което й беше платил днес, бе нищо в сравнение с онова, което би могла да открадне от празната му вила. Нямаше да открадне твърде много — занимаваше се с това достатъчно отдавна, за да не се поддава на изкушението да прекали. Ала някое и друго бижу, вината за което би могло да бъде приписана на разсеяна съпруга или прислужница с непослушни пръсти? Дрънкулки, които не биха означавали нищо за пашата, а тя би могла да плати наема си за един месец? Тях би взела.
Ругаейки тихо, Нахри отметна спалната си постелка и извади няколко тухли от пода. Пусна монетите и пръстена на пашата в плитката дупка, мръщейки се на оскъдните си спестявания.
Не е достатъчно. Никога няма да бъде достатъчно.
Върна тухлите на мястото им, пресмятайки колко още й трябва, за да плати наема и подкупите за този месец, раздутите разходи по все по-неприятната й професия. Цифрата постоянно нарастваше, отдалечавайки все повече мечтите й за Истанбул и учител, за почтена търговия и истинско лечителство вместо тези „магически” глупости.
Сега обаче нямаше какво да направи, а Нахри не беше от тези, дето ще вземат да си хабят времето за печелене на пари, за да оплакват съдбата си. Изправи се, увивайки една смачкана кърпа за глава около разрошените си къдрици, и взе амулетите, които беше изработила за барзанските жени, както и лапата за касапина. По-късно трябваше да се върне, за да се приготви за зара, ала сега трябваше да се види с някой много по-важен.
Аптеката на Якуб се намираше в края на уличката, свряна между една полусрутена сергия за плодове и пекарна за хляб. Никой не знаеше какво бе накарало възрастния еврейски фармацевт да се установи в такова западнало място. Повечето хора, които живееха на нейната уличка, бяха отчаяни: проститутки, наркомани и боклукчии. Якуб се беше нанесъл тихичко преди няколко години, настанявайки семейството си на горните етажи на най-чистата постройка. Съседите се разприказваха, пръскайки слухове за дългове от хазарт и пиянство, или още по-мрачни обвинения, че синът му бил убил мюсюлманин, или пък че Якуб бил вземал кръв и течности от полумъртвите наркомани от уличката. Нахри мислеше, че всичко това са глупости, но не смееше да попита. Не задаваше въпроси за миналото му, а той не питаше как една бивша джебчийка може да диагностицира болести по-добре от личния лечител на султана. Странното им партньорство почиваше върху избягването на тези две теми.