Оставяйки зловещата клетва настрани, на Нахри й беше трудно да повярва на рязката промяна у него.
— Няма ли да посрамя името на скъпоценните ти Нахиди?
Дара наведе поглед към юздите си, изглеждаше засрамен.
— Това няма значение. В действителност нямам представа как ще реагират джиновете и… — По бузите му плъзна червенина. — Не бих го понесъл, ако с теб се случи нещо. Никога няма да си го простя.
Нахри отвори уста, за да се присмее на неохотната му привързаност към „мръснокръвната крадла”, но после млъкна, поразена от меките нотки в гласа му и от начина, по който въртеше притеснено пръстена си. Изглеждаше нервен като бъдещ жених. Казваше истината.
Нахри го изгледа. Мечът му висеше на кръста, сребърният му лък проблясваше на утринната светлина. Каквито и плашещи неща да излизаха понякога от устата му, беше добър съюзник, когото да имаш на своя страна.
Лъжа би било, ако кажеше, че погледът й не се задържа миг по-дълго, отколкото беше необходимо. Сърцето й прескочи един удар. Съюзник — напомни си. — Нищо повече.
— И как мислиш, че ще посрещнат теб в Девабад? — попита го и той вдигна глава. По устните му играеше иронична усмивка. — Спомена нещо за затваряне в тъмница — напомни му.
— Тогава какъв късмет имам, че пътувам заедно с най-добрия разбивач на ключалки в Кайро. — Отправи й порочна усмивка и пришпори коня си. — Опитай да не изоставаш. По всичко личи, че сега не мога да си позволя да те изгубя.
Пътуваха цяла сутрин, препускайки през заскрежените равнини, а копитата на конете им отекваха върху замръзналата земя. Снегът спря, но вятърът се усили, довявайки големи сиви облаци на южния хоризонт и пронизвайки Нахри през дрехите. Сега, когато нямаше сняг, можеше да види сините планини, които ги заобикаляха, с шапки от лед и пояс от тъмни гори, дърветата, оредяващи с издигането на скалистите канари. Веднъж подплашиха стадо диви кози, охранени от тревата, с гъсти, сплъстени кожуси и остри, завити рога.
Нахри ги изгледа гладно.
— Мислиш ли, че бихме могли да си уловим някоя? — попита. — Единственото, което правиш с този твой лък, е да го лъскаш.
Дара погледна намръщено към козите.
— Да си уловим някоя? Защо? — Объркването му бързо отстъпи място на погнуса. — Искаш да кажеш, за ядене? — Той издаде отвратен звук. — За нищо на света. Ние не ядем месо.
— Какво? Защо не? — Месото беше рядък разкош за ограничените й приходи в Кайро. — Толкова е вкусно!
— То е нечисто. — Дара потрепери. — Кръвта омърсява. Никой дев не би сложил нещо подобно в устата си. Най-малкото пък една Бану Нахида.
— Бану Нахида?
— Титлата, която даваме на жените от рода на Нахидите. Израз на почит — добави той мъничко укорително. — И отговорност.
— Значи, искаш да ми кажеш, че трябва да скрия шишчетата си?
Дара въздъхна.
Продължиха да яздят, но докато настъпи следобедът, краката на Нахри вече я боляха. Завъртя се в седлото, за да протегне схванатите си мускули, и се уви по-плътно с одеялото, мечтаейки си за чаша от горещия пиперлив чай на Хайзур. Пътуваха от часове; несъмнено беше време за почивка. Тя смушка коня, опитвайки се да скъси разстоянието между себе си и Дара, за да му предложи да спрат.
Подразнен от неопитната си ездачка, конят изпръхтя и поднесе наляво, преди да се впусне в галоп и да подмине Дара.
Девът се засмя.
— Проблеми ли имаш?
Нахри изруга и дръпна юздите, принуждавайки коня си да забави крачка.
— Мисля, че мрази… — Изведнъж млъкна, очите й бяха привлечени от тъмноалено петно в небето. — Хей, Дара… полудях ли, или към нас се носи птица с размерите на камила?
Дара се обърна рязко и дръпна юздите с ругатня, грабвайки нейните от ръцете й.
— Окото на Сулейман. Мисля, че все още не ни е забелязала, но… — Изглеждаше притеснен. — Няма къде да се скрием.
— Да се скрием? — повтори Нахри, понижавайки глас, когато Дара изшътка. — Защо? Това е просто птица.
— Не, това е рух. Кръвожадни създания; биха излапали всичко, което им попадне.
— Всичко? Имаш предвид като нас? — Простена, когато той кимна. — Защо всичко в твоя свят иска да ни изяде?
Дара свали внимателно лъка си, докато гледаше как птицата рух кръжи около гората.
— Мисля, че откри лагера ни.
— Това лошо ли е?
— Имат отлично обоняние. Ще успее да ни проследи. — Дара кимна на север, към покритите с гъсти гори планини. — Трябва да се доберем до онези дървета. Птиците рух са твърде големи, за да ловуват в гората.
Нахри погледна назад към птицата, която се бе снишила по-близо до земята, а после гората. Беше невъзможно далече.