Възелът отказва да помръдне. Задушавам се, вие ми се свят. Глътка въздух, какво не бих сторил за глътка въздух.
Разнесе се писък от друг свят, далечен свят на заснежена равнина, крещящ непознато име, което не означаваше нищо.
Водата най-сетне си проправя път през вкопчените ми челюсти, излива се в гърлото ми. Ярка светлина разцъфва пред мен, тучна и зелена като долините на родната ми земя. Тя ме мами, топла и гостоприемна.
А после Нахри не помнеше нищо.
— Нахри, събуди се! Нахри!
Ужасените викове на Дара се докосваха до ума й, ала Нахри не им обърна внимание, стоплена и удобно сгушена в мрака, който я заобикаляше. Отблъсна ръката, която разтърсваше рамото й, намествайки се по-дълбоко в горещите въглени, наслаждавайки се на гъделичкането на огнените езици, плъзнали по ръцете й.
Огнени езици?
Нахри отвори очи и отскочи назад с писък при вида на танцуващите пламъци. Размаха ръце и огнените езици се отдръпнаха, свличайки се като змии на земята, където се стопиха.
— Всичко е наред! Всичко е наред!
Едва си даде сметка за гласа на Дара, докато трескаво опипваше тялото си. Ала вместо опърлена плът и изгорени дрехи откри единствено нормална кожа. Само туниката й бе малко по-топла под допира й. Какво, в името на всичко… Вдигна обезумял поглед към дева.
— Да не би да ме подпали?
— Ти не се събуждаше! — изпротестира той. — Помислих си, че може да помогне.
Лицето му беше по-бледо от обикновено, татуировката с кръстосани крило и стрела изпъкваше като въглен върху кожата му. Очите му също грееха по-ярко, изглеждаха почти така, както в Кайро. Само че стоеше прав, здрав и невредим и слава богу — не беше прозрачен.
Птицата рух… спомни си Нахри, чувствайки се така, сякаш беше препила с вино. Разтърка слепоочията си, олюлявайки се леко на краката си. Излекувах го, а после…
Задави се, споменът за вода, изляла се в гърлото й, бе достатъчно силен, та да й се повдигне. Само че не беше нейното гърло, не беше нейният спомен. Преглътна, поглеждайки отново към притеснения дев.
— Бог да се смили над нас — прошепна тя. — Ти си мъртъв. Видях те да умираш… усетих, как се давиш.
Съкрушената сянка, разляла се по лицето му, бе достатъчно потвърждение. Нахри ахна и инстинктивно отстъпи назад, блъсвайки се във все още топлото тяло на птицата рух.
Никакво поемане на дъх, никакви удари на сърце. Нахри затвори очи, докато всичко си идваше на мястото прекалено бързо.
— Н-не разбирам — заекна. — Някакъв… някакъв призрак ли си? — Думата прозвуча нелепо в собствените й уши, докато очите й изведнъж овлажняха. — Жив ли си изобщо?
— Да! — Думите се изсипаха като порой от устата му. — Искам да кажа… така мисля. То… сложно е.
Нахри разпери ръце.
— Не може да е сложно да отговориш дали си жив, или мъртъв. — Извърна се, сплитайки пръсти зад главата си; чувстваше се по-уморена, отколкото когато и да било през това изтощително пътуване. Закрачи покрай корема на птицата рух. — Не разбирам защо всеки… — А после спря, вниманието й беше привлечено от нещо, завързано за един от гигантските нокти на птицата.
Озова се до него за миг, развързвайки бързо вързопчето. Черното парче плат беше мръсно и разкъсано, но дребните монети не можеше да бъдат сбъркани. Също както и пръстенът, завързан в единия край. Пръстенът на пашата. Нахри ги взе, вдигайки пръстена към светлината.
Дара забърза към нея.
— Не ги докосвай. Окото на Сулейман, Нахри, дори ти не би могла да ги искаш. Вероятно са принадлежали на последната му жертва.
— Мои са — меко каза Нахри; тих ужас стисна сърцето й. Потърка пръстена, спомняйки си как беше порязал дланта й преди всички онези седмици. — От дома ми в Кайро.
— Какво? — Дара пристъпи по-близо и издърпа кърпата за глава от ръцете й. — Сигурно грешиш. — Той обърна мръсния плат и като го притисна до лицето си, вдиша дълбоко.
— Не греша! — Нахри изпусна пръстена; внезапно не искаше да има нищо общо с него. — Как е възможно?
Дара свали кърпата; в ярките му очи имаше паника.
— Преследвала ни е.
— Искаш да кажеш, че е принадлежала на ифритите? Проникнали са в къщата ми?
Гласът на Нахри се извиси. Тръпки полазиха по кожата й при мисълта за онези създания в дюкянчето й, тършуващи из малкото ценни неща, които притежаваше. Ами ако не беше само това? Ами ако бяха нападнали съседите й? Якуб? Гърдите й се свиха.