Нахри отстъпи назад и посегна към ръката на Дара.
— Това… това друг дев ли е? — попита, мъчейки се да звучи обнадеждено, докато нишките от дим се сплитаха все по-плътно, все по-бързо.
Очите на Дара бяха станали огромни.
— Боя се, че не. — Той я улови за ръка. — Мисля, че трябва да се махаме.
Едва се бяха обърнали към пещерата, когато от скалите над тях се спусна още черен дим, разстилайки се пред входа като водопад.
Всяко косъмче по тялото на Нахри настръхна; върховете на пръстите й щипеха от енергия.
— Ифрити — прошепна тя.
Дара се дръпна назад толкова бързо, че се препъна — от обичайното му изящество не бе останала и следа.
— Реката — изпелтечи. — Бягай.
— Ами нещата ни…
— Няма време. — Сключил пръсти около китката й, той я задърпа надолу по скалистия склон. — Можеш ли да плуваш толкова добре, колкото твърдиш?
Нахри се поколеба, спомняйки си бързото течение на Гозан. Реката вероятно беше придошла от дъжда, бурните й води бяха съвсем разбушувани.
— Аз… може би. Вероятно — поправи се, виждайки тревогата върху лицето му. — Ала ти не можеш!
— Това няма значение.
Преди да успее да възрази, той я задърпа надолу, спускайки се трескаво по варовиковия хълм. Стръмният склон беше опасен в мрака и Нахри на няколко пъти се подхлъзна върху ситните камъчета.
Тичаха по ръба на тясна скална тераса, когато нисък звук проряза въздуха — нещо средно между рев на лъв и пращенето на необуздан огън. Нахри вдигна очи, зървайки едва за частица от секундата нещо огромно и ярко, преди то да се блъсне в Дара.
Силата на удара я запрати назад и без ръката му около китката си, тя изгуби равновесие. Посегна да се улови за някой клон, скала, каквото и да било, докато залиташе, ала пръстите й намериха само въздух. Изгуби почва под краката си и полетя от ръба на скалата.
Нахри се опита да предпази главата си, когато се блъсна силно в земята, и се затъркаля надолу, а острите камъни режеха ръцете й. Тялото й отскочи покрай още една скална тераса, а после се приземи в гъста кал. Тилът й се удари в скрития корен на едно дърво.
Остана да лежи неподвижно, зашеметена от заслепяващата болка, останала без въздух. Всяко късче от тялото я болеше. Опита да си поеме мъничка глътка въздух и изкрещя от болка — очевидно си беше счупила ребро.
Просто дишай. Не се движи. Трябваше да остави тялото си да се излекува. Знаеше, че то ще го направи — смъдящата болка в разкъсаната й плът вече отслабваше. Докосна предпазливо тила си, молейки се черепът й да не е пукнат. Пръстите й напипаха окървавена коса, но нищо друго. Слава на Всевишния за този късмет.
Нещо в корема й се върна на мястото си и тя седна, бършейки очите си от кръв, кал или Бог знае какво. Присви очи. Гозан беше пред нея, кипящите му води бяха увенчани с бяла пяна в бързеите.
Дара. Изправи се на крака и пое, препъвайки се, напред, взирайки се през мрака към скалната тераса.
Поредната мълния я заслепи и въздухът изпращя, а после се разнесе тътен, който я запрати назад. Нахри вдигна ръце, за да предпази очите си, ала светлината вече беше угаснала, изчезнала в мъгла от бързо изпаряващ се син дим.
И ето че ифритът беше тук, извисил се над нея с ръце, дебели като клони. Плътта му беше концентрирана светлина, кожата му блещукаше между пепеливо-бялото на дима и алено-оранжевото на огъня. Ръцете и краката му бяха въгленовочерни, тялото му, по което нямаше и косъмче беше покрито с абаносови драсканици, дори още по-странни от тези на Дара.
Освен това беше красив. Необикновен и смъртоносен, но красив. Нахри замръзна, когато две златни котешки очи се спряха върху нея. Усмихна се, разкривайки черни, остри зъби. Длан с цвят на въглен посегна към желязната коса до него.
Нахри скочи на крака и се втурна по камъните към водата, приземявайки се в плитчините с плясък. Ала ифритът беше прекалено бърз и я сграбчи за глезена, докато тя се мъчеше да отплува. Нахри задращи по калното дъно на реката, вкопчвайки пръсти в корените на едно дърво.
Ифритът беше по-силен. Дръпна отново и тя изпищя, когато той я затегли назад. Беше станал по-ярък, кожата му пулсираше с гореща жълта светлина. По голата му глава минаваше белег като петно от угаснала жарава. Крадецът в нея нямаше как да не забележи сияещия бронзов нагръдник, който той носеше над простичката си ленена дреха. Около врата му имаше наниз необработени парчета кварц.