Когато свиха зад ъгъла, Али чу ужасна раздираща кашлица и се огледа. Коридорът беше тъмен, но все пак зърна неясните очертания на възрастна жена, която поддържаше едно мършаво момче върху избеляла възглавница. То отново се закашля — раздиращ звук, накъсван от задавени хлипове.
Жената разтърка гърба на момчето, докато то се бореше за въздух.
— Всичко е наред, миличък — чу я да казва тихо Али, когато момчето отново се закашля, поднасяйки към устните му чаша, от която се вдигаше пара. — Пийни си малко. Ще се почувстваш по-добре.
Очите на Али се впиха в кърпата, която жената държеше до устата на момчето. Блестеше от кръв.
— Кайд?
Али вдигна поглед — Рашид се беше отдалечил по коридора и той побърза да го настигне.
— Извинявай — смотолеви. — Не исках да зяпам.
— Няма нищо. Сигурен съм, че това са неща, които обикновено крият от вас.
Беше странен отговор, съдържащ нотка на укор, какъвто Али чуваше за първи път от своя учтив секретар. Преди обаче да успее да се замисли над това, стигнаха до голяма стая, която гледаше към открит двор. Окъсани завеси, закърпени, където беше възможно, бяха единственото, което я отделяше от студения дъжд, сипещ се на двора.
Рашид допря пръсти до устните си и отметна една от тях. Подът беше претъпкан със спящи деца, десетки момчета и момичета, увити в одеяла и завивки, долепени едно до друго — за топлина и защото нямаше място, предположи Али. Направи крачка напред.
Бяха шафитски деца. Сгушено под едно одеяло, с коса, която вече започваше да израства, беше момиченцето от таверната на Туран.
Али отстъпи назад толкова бързо, че се препъна. Имаме скривалище в Квартала на тохаристанците… Заля го ужасяващо осъзнаване.
Ръката на Рашид легна тежко върху рамото му.
— Полека, братко — тихо каза секретарят му. — Не би искал да стреснеш децата… — Другата му ръка затисна тази на Али, посегнала към зулфикара. — … Нито да избягаш от това място, облян в чужда кръв. Не и когато е толкова лесно да бъдеш разпознат.
— Ти, копеле — прошепна Али, поразен от това колко лесно бе паднал в капан, така очевиден, когато погледнеше назад. Не беше от онези, които ругаят, ала думите се изляха от устата му. — Ти, шибан преда…
Пръстите на Рашид го стиснаха малко по-силно.
— Достатъчно. — Той побутна Али по коридора, махвайки към съседната стая. — Просто искаме да поговорим.
Али се поколеба. Можеше да надвие Рашид в битка, в това беше сигурен. Само че щеше да се пролее кръв и да се вдигне шум. Мястото не беше случайно избрано. Един вик и щеше да събуди десетки невинни свидетели. Ръцете му бяха вързани, така че се стегна и прекрачи прага. Сърцето му в миг заби учестено.
— И това ако не е новият ни кайд — поздрави го Хано хладно. Ръката на превъплъщенеца се отпусна върху дългия нож, втъкнат в колана му, медните му очи проблеснаха. — Надявам се, че този твой червен тюрбан си заслужаваше живота на Анас.
Али се напрегна, но преди да успее да отговори, още някой — възрастната жена от коридора — се присъедини към тях на прага.
Тя махна с ръка към Хано.
— Хайде сега, братко, нима така подобава да посрещнем госта ни. — Въпреки обстоятелствата, гласът й бе странно жизнерадостен. — Свърши нещо полезно, стари пирате, и ми намери място за сядане.
Превъплъщенецът измърмори нещо, но се подчини, поставяйки възглавница върху една дървена щайга. Жената влезе в стаята, подпирайки се на черен дървен бастун.
Рашид докосна челото си.
— Мир на теб, сестро Фатумай.
— И на теб, братко Рашид. — Тя се настани върху възглавницата. Беше шафит, това Али разбра от тъмнокафявите й очи и заоблените уши. Косата й беше сива, покрита наполовина с бял памучен шал. Тя вдигна очи към него. — Колко си висок само! Ти трябва да си Ализейд ал Кахтани. — Едва доловима развеселена усмивка пробяга по бледото й лице. — Най-сетне се срещаме.
Али пристъпи неспокойно от крак на крак. Много по-лесно бе да беснее срещу мъжете от „Танзим”, отколкото срещу тази подобна на баба жена.
— Очаква ли се да те познавам?
— Не, все още не. Макар че във времена като тези, предполагам, е нужна малко гъвкавост. — Тя наклони глава на една страна. — Името ми е Хуей Фатумай. Аз съм… — Усмивката й погасна. — По-скоро бях една от сътрудничките на шейх Анас. Ръководя това сиропиталище, както и доста от благотворителните дейности на „Танзим”. За което трябва да ти благодаря. Единствено благодарение на твоята щедрост можахме да направим толкова добро.