Една мишка претича покрай краката му и върху бузата му падна дъждовна капка от една дупка на тавана. Откъм съседната стая долиташе похъркването на децата, спящи в импровизираните си легла на пода. Али си спомни с чувство на вина за огромното си легло в двореца, което дори не използваше. То вероятно можеше да побере десет от тези деца.
— Не мога — каза дрезгаво. — Не мога да ви помогна.
Рашид реагира незабавно.
— Трябва да го направиш. Ти си Кахтани. Именно шафитите са причината предшествениците ти да дойдат в Девабад, причината сега пръстенът на Сулейман да принадлежи на семейството ти. Познаваш Свещената книга, Ализейд. Знаеш, че тя повелява да се застъпиш за правдата. Как можеш да твърдиш, че си Божи мъж, когато…
— Достатъчно — намеси се Фатумай. — Знам, че си страстно отдаден на каузата, Рашид, но да настояваш едно момче, което дори не е наближило първия си четвърт век, да предаде семейството си, за да не бъде прокълнато, никому няма да помогне. — Тя въздъхна уморено, потропвайки с пръсти по бастуна си. — Това не е нещо, което трябва да бъде решено тази вечер. Помисли върху онова, което ти казахме, принце. Върху онова, което чу и видя тук.
Али примига невярващо и се огледа неспокойно между тях.
— Пускате ме да си отида?
— Пускам те да си отидеш.
Хано зяпна.
— Полудя ли? Ще изтича право при своя абба! До зазоряване всички ни ще арестуват!
— Не, няма да го направи. — Фатумай срещна погледа му, лицето й имаше преценяващо изражение. — Твърде добре знае каква ще бъде цената. Баща му ще дойде за семействата, за съседите ни… толкова много невинни шафити. А ако той е момчето, за което Анас говореше с такава топлота, онова, на което възлагаше такива надежди… — Тя впи настойчив поглед в Али. — Той няма да рискува нещо такова.
От думите й по гърба на Али полази тръпка. Права беше: действително знаеше каква бе цената. Ако Гасан разбереше за парите, ако след това заподозреше, че някой би могъл да научи, че един принц от Кахтаните е подпомагал със средства „Танзим”… улиците на Девабад щяха да бъдат удавени от шафитска кръв.
И не само шафитска. Али нямаше да бъде първият неудобен принц, когото бяха премахнали. О, щяха да го направят внимателно, по всяка вероятност — възможно най-бързо и безболезнено… баща му не беше жесток. Злополука. Нещо, което не би събудило твърде големи подозрения у влиятелното семейство на майка му. Ала щеше да се случи. Гасан приемаше царуването си много сериозно и мирът и сигурността на Девабад бяха по-важни от живота на Али.
Това не беше цена, която Али бе готов да плати.
Устата му, когато се опита да отговори, беше пресъхнала.
— Нищо няма да кажа — обеща. — Но приключих с „Танзим”.
Фатумай не изглеждаше ни най-малко притеснена.
— Ще видим, брат Ализейд. — Тя сви рамене. — Аллаху алам.
Изрече човешките свещени думи по-добре, отколкото чистокръвният език на Али би могъл да го направи някога, и той потрепери неволно от увереността в гласа й, от фразата, целяща да демонстрира безсмислието на хорската самоувереност.
Бог знае най-добре.
13. Нахри
Беше като да прекрачат през невидима врата във въздуха. В един момент Нахри и Дара се катереха през тъмни дюни, а в следващия се озоваха в напълно нов свят, тъмната река и прашните равнини бяха заменени от малка долчинка в тиха планинска гора. Въздухът беше топъл и влажен, напоен с мирис на мъзга и окапали листа.
Дара пусна внимателно Нахри върху късче от земята, покрито с мек мъх. Тя пое голяма глътка от хладния чист въздух, преди да се обърне рязко към него.
— Трябва да се върнем — настоя, блъскайки го по раменете. От реката нямаше и следа, макар че между дърветата виждаше нещо синьо да проблясва в далечината. Море навярно; изглеждаше огромно. Размаха ръце във въздуха, мъчейки се да открие пътя до другата страна. — Как да го направя? Трябва да го доведем, преди…
— По всяка вероятност вече е мъртъв — прекъсна я Дара. — От онова, което съм чувал за перитата… — Гласът му секна. — Наказанията им са бързи.
Той ни спаси живота. Нахри усети, че й се повдига. Избърса яростно сълзите, които се стичаха по бузите й.
— Как можа да го оставиш там? Него трябваше да пренесеш, не мен!
— Аз… — Дара се извърна със задавен хлип и изведнъж се свлече върху голям, покрит с мъх камък. Отпусна глава в ръцете си. Бурените, които го заобикаляха, започнаха да почерняват, мъглива горещина се надигна на вълни над скалата. — Не можех, Нахри. Единствено онези, в чиито вени тече нашата кръв, могат да прекрачат прага.