Капитанът скочи на борда и прибра рампата със силен грохот. Стомахът на Нахри играеше от притеснение. Пред очите й капитанът извади къса пръчка от препаската си; завъртя я в ръцете си и тя започна да се издължава.
Нахри се намръщи и надникна над ръба на гемията. Все още бяха на брега.
— Не трябва ли да сме във водата?
Дара поклати глава.
— О, не. Пътниците се качват единствено от сушата. Прекалено е рисковано иначе.
— Рисковано?
— Маридите проклеха това езеро преди векове. Ако потопиш само един пръст във водата, тя ще те грабне, ще те разкъса на парченца и ще ги пръсне по всички места, които са минавали някога през ума ти.
Нахри зяпна от ужас.
— Какво? И ние ще я прекосим? В това разхлопано кори…
— Няма друг бог освен Аллах! — провикна се капитанът и заби пръчката, която сега се бе превърнала в прът, дълъг почти колкото гемията, в пясъчния бряг.
Съдът потегли толкова бързо, че за миг се издигна във въздуха. Блъсна се в езерото със силен трясък, който вдигна висока вълна над борда. Нахри изписка и закри главата си с ръце, ала капитанът бързо мина между нея и извисилата се вълна. Цъкна с език срещу водата и я заплаши с пръчката така, както някой би пропъдил куче. Водата се сниши.
— Успокой се. — Дара изглеждаше засрамен. — Езерото знае как да се държи. Тук сме в пълна безопасност.
— То знае… Направи ми услуга. — Кипнала, Нахри го изгледа яростно. — Следващия път, когато се каним да направим нещо като да прекосим прокълнато от маридите езеро, което прави хората на парченца, спри и ми обясни всяка стъпка. В името на Всевишния…
Никой друг не изглеждаше ни най-малко притеснен. Аяанлийците бъбреха помежду си, споделяйки кошница с портокали. Пазейки опасно равновесие на корпуса, капитанът намести платното, а после прибра лулата в туниката си и запя.
Думите се разляха над Нахри, странно познати и все пак — неразбираеми. Отне й миг, докато осъзнае напълно какво се случва. Подръпна ръкава на Дара, карайки го да откъсне очи от искрящата вода.
— Дара, не мога да го разбера.
Никога досега не й се бе случвало.
Девът хвърли поглед към джина.
— Ами да, той пее на гезирски. Техният език не може да бъде разбран, не може дори да бъде научен от член на друго племе. — Устните му се извиха. — Подобаващо умение за толкова двулични хора.
— Не започвай пак.
— Не започвам. Не му го казах в лицето.
Нахри въздъхна.
— На какъв език говореха помежду си тогава? — попита, махвайки към капитана и търговците.
Дара направи физиономия.
— Джинистански. Грозен и недодялан търговски език, който се състои от най-грозните звуци от всичките им езици.
Е, мненията на Дара й стигаха засега. Нахри се извърна и вдигна лице към слънцето. То бе топло върху кожата й и й беше трудно да държи очите си отворени, от ритмичното движение на гемията й се доспиваше. Загледа лениво как един сив ястреб описа кръг над тях и се спусна по-ниско, навярно надявайки се на останки от портокалите, преди да полети към далечните скали.
— Все още не виждам нищо, което да прилича на град — подхвърли Нахри лениво.
— Много скоро ще го видиш — отвърна Дара, загледан в зелените планини. — Остава ни да прекосим една последна илюзия.
Докато той говореше, в ушите на Нахри отекна пронизителен звук. Преди да успее да извика, нещо притисна тялото й, сякаш бе стегнато в тесен калъф. Кожата й пламна, дробовете й като че ли се изпълниха с пушек. За миг зрението й се замъгли, кънтенето се усили…
А после всичко отмина. Нахри лежеше по гръб на палубата, мъчейки се да си поеме въздух. Дара се наведе над нея, лицето му беше пълно с тревога.
— Какво се случи? Добре ли си?
Нахри се надигна и разтърка главата си, сваляйки шала си, за да избърше потта, обляла лицето й.
— Нищо ми няма — смотолеви.
Един от търговците също се надигна. При вида на непокритото й лице той извърна златните си очи.
— Да не би жената да е болна? Имаме храна и вода…
— Не ти влиза в работата — сопна се Дара.
Търговецът потръпна, сякаш го бяха зашлевили, и седна при другарите си.
Нахри беше шокирана от грубостта на Дара.
— Какво ти става? Той просто се опитваше да помогне.
Остави гласа й да се извиси — част от нея се надяваше аяанлийците да разберат за неудобството й. Отблъсна ръката на Дара, когато той понечи да й помогне да се изправи, а после едва не падна отново, когато пред тях изникна обграден от стени град, толкова огромен, че скриваше по-голямата част от небето и изцяло покриваше скалистия остров, върху който се издигаше.