Това не беше хубаво. Али въздъхна и отиде до прозореца. Само че нямаше търпение с мъже като Абу Зебала. Не и след миналата нощ.
Един ферибот прекосяваше спокойните води на далечното езеро, ярката слънчева светлина се отразяваше от черно-златния му корпус. Беше хубав ден за плаване. Който и да се намираше на борда на гемията, беше късметлия, помисли си Али; когато за последно беше прекосил езерото, беше валял толкова проливен дъжд, че се бе страхувал да не потънат.
Той се прозя; изтощението отново протегна пръсти към него. Миналата нощ не се беше върнал в двореца — беше неспособен да понесе мисълта да види разкошния си апартамент или да се натъкне на семейството си, онези, които от „Танзим” искаха да предаде — след злощастната среща в сиропиталището. Само че почти не беше спал в кабинета си; в действителност почти не беше спал от нощта, в която бе последвал Анас в Квартала на девите.
Върна се на бюрото си, чиято гладка повърхност изведнъж му се стори така съблазнителна. Отпусна глава върху ръката си и затвори очи. Може би само няколко минути…
Внезапно почукване на вратата го изтръгна от съня и той подскочи, разпилявайки листовете и събаряйки чашата с чай. Когато великият везир нахълта в стаята му, Али не си направи труда да скрие раздразнението си.
Каве затвори вратата, докато Али махаше влажни чаени листенца от изцапаните си доклади.
— Потънали сме в работа, а, принце?
Али го изгледа яростно.
— Какво искаш, Каве?
— Трябва да говоря с баща ви. Крайно наложително е.
Али махна с ръка наоколо.
— Знаеш, че се намираш в Цитаделата, нали? Разбирам, че на твоите години сигурно е объркващо… всички тези сгради, които изобщо не си приличат и се намират в противоположни части на града…
Каве се настани без покана в един стол насреща му.
— Отказва да ме приеме. Прислужниците му твърдят, че бил зает.
Али прикри изненадата си. Каве беше невероятно дразнещ мъж, но постът му обикновено му осигуряваше достъп до царя, особено ако въпросът беше неотложен.
— Може би си изгубил благоволението му — подхвърли с надежда.
— Да разбирам, че не се тревожите от слуховете? — попита Каве, пренебрегвайки подчертано думите на Али. — Мълвата, която се носи из базара, за едно момиче дева, което приело вашата вяра, за да пристане на един джин? Говори се, че снощи семейството й я е отвлякло и я крият в нашия квартал.
А. Али си промени мнението за тревогата на Каве. Малко бяха нещата, които предизвикваха по-голямо напрежение в техния свят, отколкото смяната на вярата и смесените бракове. За съжаление, ситуацията, която везирът беше описал току-що, спокойно можеше да доведе до бунт. Законите на Девабад осигуряваха абсолютна защита на онези, които сменяха вярата си; роднините им деви нямаха право да ги преследват или задържат при никакви обстоятелства. Али не виждаше никакъв проблем в това — в крайна сметка вярата на джиновете беше правилната вяра. Само че девите имаха страшно силно собственическо чувство, когато ставаше дума за семействата им, и подобни ситуации рядко свършваха добре.
— Не е ли по-разумно да се върнеш при хората си и да намериш момичето? Несъмнено разполагаш с нужните средства. Върни я на съпруга й, преди нещата да са излезли извън контрол.
— Колкото и да ми е приятно да предавам момичета дева в ръцете на тълпи от сърдити джинове — започна Каве саркастично, — въпросното момиче като че ли изобщо не съществува. Никой от двете страни не знае името й, нито разполага с каквато и да било информация, с помощта на която да я открием. Някои твърдят, че съпругът й е сахрейнски търговец, други настояват, че бил гезирец, който обработва метал, трети, че е шафитски просяк. — Той се намръщи. — Ако момичето беше истинско, щях да знам.
Али присви очи.
— Какъв е проблемът тогава?
— Че е просто слух. Че няма момиче, което да върнем. Този отговор само още повече разлютява джиновете. Боя се, че си търсят какъвто и да било повод, за да опустошат нашия квартал.
— И кои са тези „те”, велики везире? Кой би бил толкова глупав, че да нападне Квартала на девите?
Каве вирна брадичка.
— Навярно мъжете, които помогнаха на Анас Бат да убие двама от съплеменниците ми, мъжете, които, ако не се лъжа, на вас беше възложено да откриете и арестувате.
Али трябваше да повика на помощ и последната си капчица самоконтрол, за да не потръпне. Той се прокашля.
— Съмнявам се, че няколко души, които и така вече бягат от Царската стража, биха искали да привлекат подобно внимание.