Каве задържа погледа му още миг.
— Може би. — Той въздъхна. — Принц Ализейд, просто ви докладвам какво съм чул. Познавам ви и знам, че между нас има разногласия, но ви умолявам да ги оставите за миг настрана. — Той сви устни. — Има нещо в това, което наистина ме безпокои.
Али беше поразен от откровеността в гласа на Каве.
— Какво искаш да направя?
— Да наложите вечерен час и да удвоите охраната пред портата на племето ни.
Очите на Али се разшириха.
— Знаеш, че не мога да го сторя без разрешението на царя. Това ще предизвика паника сред населението.
— Е, все нещо трябва да направите — настоя Каве. — Вие сте кайдът. Отговаряте за безопасността на града.
Али се надигна от писалището си. Каве вероятно преувеличаваше. Но ако съществуваше и най-малкият шанс в тези слухове да има зрънце истина, той искаше да стори всичко по силите си, за да избегне размирици. Което означаваше, че трябва да отиде при баща си.
— Да вървим — подкани той Каве. — Аз съм му син. Мен ще приеме.
— Царят не може да ви приеме точно сега, принце.
Бузите на Али пламнаха, когато стражът му отказа учтиво. Каве се закашля в шепите си в неумел опит да прикрие смеха си. Али се взря в дървената врата, засрамен и подразнен. Баща му отказваше да приеме великия везир, а сега бе прекалено зает и за своя кайд?
— Това е нелепо.
Той мина покрай стража и блъсна вратата. Не го беше грижа какви порочни занимания прекъсва.
Ала онова, което го посрещна, не беше групичката сладострастни наложници, пърхащи с мигли, които очакваше, а шепа мъже, скупчени около писалището на баща му: Мунтадир, Абу Нувас и колкото и да бе странно, непознат мъж с вид на шафит, облечен в опърпана кафява роба и бял тюрбан с петна от пот.
Царят вдигна поглед, видимо изненадан.
— Ализейд… подранил си.
Подраним съм за какво? Али примига, опитвайки се да запази присъствие на духа.
— Аз… ъ, съжалявам, не знаех, че…
Той не довърши. Заговорничите? Ако се съдеше по това колко бързо се изправиха мъжете, когато той влезе в стаята, първото му впечатление определено беше за заговорничене. Шафитският мъж наведе очи, минавайки зад Абу Нувас, сякаш не искаше да го видят.
Каве също пристъпи в стаята.
— Простете ни, Ваше величество, но има един належащ въпрос…
— Да, получих съобщението ти, велики везирю — прекъсна го царят. — Ще се погрижа за това.
— О. — Каве се загърни под изпепеляващия поглед на царя. — Просто се боя дали…
— Казах, че ще се погрижа. Можеш да си вървиш.
На Али почти му дожаля за Каве, докато той излизаше забързано от стаята. Без да обръща внимание на по-малкия си син, Гасан кимна на Абу Нувас.
— Значи, се разбрахме?
— Да, господарю. — Гласът на Абу Нувас беше мрачен.
Царят насочи вниманието си към шафитския мъж.
— А ако те заловят…
Мъжът просто се поклони и Гасан кимна.
— Добре, и двамата можете да си вървите. — Погледна към Али и лицето му стана кораво. — Ела — нареди, преминавайки на гезирски. — Седни.
Али беше влязъл като кайд, но сега се чувстваше като момче, чакащо да го нахокат. Настани се на простичкия стол срещу баща си. Едва сега забеляза, че царят беше облечен в церемониални черни одежди и тюрбан с цвета на скъпоценни камъни, което беше странно. Дворът заседаваше по-късно този следобед, а баща му обикновено не се обличаше така, освен ако не очакваше да си има работа с поданиците си. Чаша зелено кафе, от която се вдигаше пара, стоеше до украсената му със скъпоценни камъни ръка, а купчината със свитъци изглеждаше по-разхвърляна от обикновено. Върху каквото и да работеше, очевидно беше зает с него от доста време.
Мунтадир заобиколи бюрото и кимна към чашата.
— Да я отнеса ли, преди да си го замерил с нея?
Али се размърда неспокойно под строгия поглед на баща си, потискайки надигналата се паника.
— Какво съм направил?
— Очевидно почти нищо. — Гасан потропа с пръсти по разпилените листове. — Преглеждах докладите на Абу Нувас за твоето… време като кайд.
Али се дръпна назад.
— Има доклади? — Досетил се бе, че Абу Нувас го следи, но върху бюрото имаше достатъчно хартия, за да опише подробно историята на Девабад. — Не знаех, че си му наредил да ме следи.
— Естествено, че му наредих да те следи — изсумтя Гасан. — Наистина ли мислеше, че просто ей така ще възложа пълния контрол върху сигурността на града на непълнолетния си син, който страшно го бива във вземането на лоши решения?
— Да разбирам, че докладите не са ласкателни?