Съгледвачът сведе поглед и изпелтечи нещо неразбираемо, но Али забеляза, че брат му се намръщи.
— Абба — започна Мунтадир. — Не мислиш ли…
Гасан му хвърли подразнен поглед.
— Не чу ли какво казах току-що? Не ставай абсурден. — Той отново насочи вниманието си към съгледвача. — Ако това ще ви успокои и двамата, проследете го. Ако извади лък и започне да изтребва шафитите по улиците… е, предполагам, че денят ще стане по-интересен. Върви.
Смутеният съгледвач се поклони; по ръцете му пораснаха пера и той излетя през прозореца, видимо нетърпелив да избяга.
— Афшин… — Гасан поклати глава. — Току-виж и самият Сулейман се появил на престола ми, за да поучава масите. — Той направи отпращащ жест към синовете си. — Вие също може да си вървите, макар че и двамата ще останете в двореца до края на деня.
— Какво? — Али скочи на крака. — Аз съм действащ кайд, в града може би се задават размирици, пристига луд роб, а ти искаш да ме заключиш в стаята ми?
Тъмните вежди на царя подскочиха.
— Няма да бъдеш кайд още дълго, ако продължаваш да поставяш нарежданията ми под въпрос. — Той кимна към вратата. — Вървете.
Мунтадир улови Али за раменете и буквално го завъртя и го побутна към изхода.
— Достатъчно, Зейди — изсъска тихичко.
Кроят нещо. На Али не му се искаше да вярва, че баща му е способен нарочно да подкладе толкова опасни слухове, но истина или не, не искаше шафитите да бъдат подмамени да се разбунтуват. Той ускори крачка по коридора. Колкото и да му се повдигаше от това, знаеше, че трябва да открие Рашид.
Мунтадир го сграбчи за китката.
— А, не, ахи. Днес няма да се отделиш от мен.
— Трябва да взема едни документи от Цитаделата.
Мунтадир го изгледа продължително. Твърде продължително. А после сви рамене.
— Ами добре, да вървим.
— Не е нужно да идваш.
— Нима? — Мунтадир скръсти ръце. — И къде ще отидеш? Просто в Цитаделата и обратно, самичък, без да се срещнеш с никого… не, Ализейд — сопна се той и улови брадичката му, когато Али извърна очи, неспособен да срещне подозрителния поглед на по-големия си брат. — Погледни ме, когато ти говоря.
Групичка бъбрещи си придворни се появиха иззад ъгъла на коридора и Мунтадир свали ръка и се отдръпна от Али, докато те отминат.
В мига, в който мъжете се отдалечиха, гневът се завърна върху лицето му.
— Ти, глупако. Изобщо не те бива в лъжите, знаеш ли? — Замълча за миг и въздъхна подразнено. — Ела с мен.
Стисна Али за ръката и го задърпа в обратната посока на онази, в която се бяха отдалечили придворните, през един вход за прислугата близо до кухненските помещения. Прекалено уплашен, за да възрази, Али не продума, докато брат му не спря пред една невзрачна ниша, където вдигна ръка и прошепна някакво заклинание.
От повърхността на нишата се надигна пушек и тя изчезна, разкривайки каменни стъпала, губещи се в мрака.
Али преглътна.
— Ще ме убиеш ли?
Не беше изцяло шега.
Мунтадир го изгледа яростно.
— Не, ахи. Ще те спася.
Брат му го поведе по един главозамайващ път по стълбите и през пусти коридори, все по-надолу и по-надолу, докато Али вече беше убеден, че не е възможно все още да са в двореца. Нямаше факли; единствената светлина идваше от шепата пламъци, които Мунтадир беше измагьосал. Светлината им танцуваше по гладките влажни стени, карайки Али да си дава неприятно ясно сметка колко тесен бе коридорът. Въздухът беше тежък и миришеше на плесен и влажна пръст.
— Под езерото ли сме?
— Вероятно.
Али потрепери. Намираха се под земята и под водата? Опита се да не мисли за тежестта на камъни и пръст, и вода над главата си, ала сърцето му препускаше. Повечето чистокръвни джинове бяха пословични със страха си от тесни пространства и той с нищо не беше различен. Нито пък брат му, ако се съдеше по пресекливото му дишане.
— Къде отиваме? — осмели се да попита най-сетне.
— Да видиш с очите си, е по-добро от всяко описание — отвърна Мунтадир. — Не се тревожи, почти стигнахме.
Няколко мига по-късно коридорът свърши рязко пред дебела двукрила дървена врата, която едва стигаше до брадичката на Али. Не се виждаше брава или дръжка, нищо, което да издава как се отваря.
Мунтадир протегна рязко ръка, когато Али посегна към нея.
— Не така — предупреди го. — Дай ми зулфикара си.
— Няма да ми прережеш гърлото и да ме оставиш в това прокълнато място, нали?