Алек бе забил поглед в земята, докато Магнус се изниза от стаята.
— Двама по-малко — каза Джейс с престорена веселост. — Кой е следващият?
— Стига приказки — рече инквизиторката. — Дай ми ръцете си.
Джейс протегна ръце, а инквизиторката извади от някакъв вътрешен джоб стили и започна да чертае знаци около китките му. Когато отмести ръцете си, китките на Джейс бяха вързани една за друга с нещо, което приличаше на гривна от горящи пламъци.
Клеъри извика.
— Какво правите? Ще го нараните…
— Добре съм, сестричке. — Джейс говореше съвсем спокойно, но тя забеляза, че избягва погледа й. — Пламъците няма да ме изгорят, освен ако не се опитам да освободя ръцете си.
— А колкото до теб — добави инквизиторката, обръщайки се към Клеъри за нейна най-голяма изненада, сякаш едва сега забеляза присъствието й. — За твой късмет си била отгледана от Джослин и си могла да избегнеш пагубното влияние на баща си. При все това ще те държа под око.
Люк стисна още по-здраво рамото на Клеъри.
— Това заплаха ли е?
— Клейвът не отправя заплахи, Лушън Греймарк. Клейвът обещава и изпълнява обещанията си — каза инквизиторката почти развеселено. Тя беше единствената в стаята, която можеше да бъде описана по този начин. Всички останали, с изключение на Джейс, бяха като попарени. Той се беше озъбил свирепо, но Клеъри се съмняваше, че изобщо го съзнава. Приличаше на лъв в капан.
— Хайде, Джонатан — каза инквизиторката. — Върви пред мен. Ако забележа, че се каниш да избягаш, ще забия камата си между раменете ти.
Джейс трябваше да положи усилия, за да отвори вратата с вързаните си ръце. Клеъри стисна зъби, за да не изкрещи, и в следващия миг вратата се отвори, Джейс излезе, последван от инквизиторката.
Семейство Лайтууд също се изнизаха в редица, като Алек продължаваше да гледа в земята. Вратата се затвори след тях и Клеъри и Люк останаха сами във всекидневната, онемели от изумление.
15
Зъбът на змията
— Люк — започна Клеъри, когато вратата се затвори след семейство Лайтууд. — Какво ще правим…
Люк бе стиснал главата си с ръце, сякаш за да не й позволи да се разцепи на две.
— Кафе — заяви той. — Имам нужда от кафе.
— Вече ти донесох една чаша.
Той свали ръцете си и въздъхна.
— Трябва ми още.
Клеъри го последва в кухнята, където Люк си сипа още кафе, а после седна на кухненската маса и прокара объркано ръце през косата си.
— Лоша работа — каза той. — Много лоша работа.
— Мислиш ли? — На Клеъри изобщо не й беше до кафе в момента. Нервите й бяха опънати като струни. — Какво ще стане, ако го заведат в Идрис?
— Ще бъде изправен на съд пред Клейва. Сигурно ще го обявят за виновен. После ще има наказание. Той е млад, така че най-вероятно ще му отнемат само руните, но едва ли ще му наложат проклятие.
— Какво значи да ти отнемат руните?
Люк избегна погледа й.
— Ако му отнемат руните, той вече няма да е ловец на сенки и ще бъде изхвърлен от Клейва. Ще стане мундан.
— Но това ще го убие. Наистина. Той ще предпочете да е мъртъв.
— Мислиш ли, че не знам? — Люк бе допил кафето си и известно време мрачно гледаше чашата, след което я остави. — Но за Клейва това е без значение. След като не могат да се докопат до Валънтайн, ще се задоволят да накажат сина му.
— Ами мен? Аз съм му дъщеря.
— Да, но ти не си от техния свят. А Джейс е. Все пак бих ти предложил да се покриеш за известно време. Можем да отидем до фермата…
— Не можем просто да оставим Джейс! — ужаси се Клеъри. — Никъде няма да ходя.
— Добре, няма — вдигна помирително ръце Люк. — Казах, че бихме могли, а не че ще го направим. Въпросът е в това, какво възнамерява да предприеме Имоджин сега, когато знае къде е Валънтайн. Току-виж сме се оказали във война.
— Не ме интересува дали тя иска да убие Валънтайн. Аз лично нямам нищо против. Единственото, което искам, е Джейс да се върне.
— Това може би няма да е никак лесно — рече Люк, — предвид факта, че той наистина е извършил това, в което го обвиняват.
Клеъри беше възмутена.
— Какво, да не би да мислиш, че той е убил мълчаливите братя? Да не мислиш…