— Мая?
Тя рязко се обърна. Той стоеше на входа на алеята, светлината зад него караше косата му да блести като ореол около красивото му лице. Тъмните му очи, засенчени от дългите мигли, я гледаха с любопитство. Бе облечен с джинси и тениска с къс ръкав въпреки студа. Все още изглеждаше на петнайсет.
— Даниел — прошепна тя.
Той се приближи с безшумни стъпки към нея.
— Мина много време, сестричке.
Искаше й се да побегне, ала краката й бяха като заковани. Притисна се към стената, сякаш се мъчеше да изчезне в нея.
— Но… ти си мъртъв.
— А ти не плака на погребението ми, нали така, Мая? Нито сълза не проля за по-голямото си братче?
— Ти беше звяр — прошепна тя. — Опита се да ме убиеш…
— Явно не съм се постарал достатъчно. — В ръката му се появи нещо дълго и остро, нещо което блестеше като сребърен огън в полумрака. Мая не можеше да определи какво е, погледът й бе премрежен от ужас. Когато той тръгна към нея, тя се свлече на земята, краката й вече не бяха в състояние да я държат.
Даниел коленичи до нея. Едва сега видя какво държеше той в ръцете си: отчупено нащърбено парче стъкло от един от счупените прозорци. Ужасът се надигна у нея и я заля като вълна, но не страхът от оръжието в ръката на брат й я смазваше, а празнотата в очите му. Гледаше в тях и през тях и виждаше само мрак.
— Спомняш ли си — рече той, — когато ти казах, че ще ти отрежа езика, за да не позволя да ме издадеш на мама и татко?
Парализирана от страх, тя само го гледаше втренчено.
Вече усещаше как стъклото се врязва в кожата й, задушливия вкус на кръвта, която пълнеше устата й, и й се прииска да умре, да е мъртва, всичко бе за предпочитане пред този ужас и това безумие…
— Стига, Аграмон. — Някакъв мъжки глас проряза мъглата в главата й. Не беше гласът на Даниел… беше мек, изтънчен, определено човешки. Напомняше и за някого… но за кого?
— Както наредите, господарю Валънтайн. — Даниел въздъхна с известно разочарование… и после лицето му започна да се топи и да се разпада. След миг вече бе изчезнал, а заедно с него и парализиращото усещане, смазващият страх, който за малко не отне живота й. Тя въздъхна отчаяно.
— Добре. Диша — чу се отново мъжкият глас, този път леко раздразнено. — Наистина, Аграмон. Още няколко секунди, и щеше да е мъртва.
Мая вдигна поглед. Мъжът — Валънтайн — я гледаше отгоре, беше висок, целият в черно, дори и ръкавиците на ръцете му и ботушите с дебели подметки. Той вдигна брадичката й с върха на ботуша си. Когато заговори, гласът му беше хладен.
— На колко си години?
Лицето, което се беше втренчило в нея, бе тясно, с остри скули и някак безцветно, а косата беше толкова бяла, че приличаше на фото негатив. Отляво на шията му, точно над яката на сакото, имаше спираловидна руна.
— Вие сте Валънтайн? — прошепна тя. — Но аз мислех, че вие…
Ботушът се плъзна към ръката й, което предизвика остра болка там, където беше раната. Тя изохка.
— Зададох ти въпрос — рече той. — На колко си години?
— На колко съм години ли? — Болката в ръката й, примесена с острата воня, идваща от боклуците наоколо, накара стомахът й да се преобърне. — Що не вземеш да се разкараш…
Между пръстите му пулсираше някаква светлина, той я насочи надолу, към лицето й, толкова бързо, че тя нямаше време да се отдръпне назад. Някаква пареща болка се стрелна по бузата й. Мая докосна с ръка лицето си и усети как между пръстите й блика кръв.
— Е — рече Валънтайн със същия спокоен и любезен тон. — На колко си години?
— Петнайсет. На петнайсет съм. — Тя по-скоро усети, отколкото видя усмивката му.
— Идеално.
Когато се върнаха в Института, инквизиторката отдели Джейс от семейство Лайтууд и го изпрати горе в залата за фехтовка. Той видя образа си в дългите огледала, редящи се по стените, и се вцепени от почуда. Вярно, че от дни не се бе поглеждал, а изминалата нощ беше тежка. Очите му бяха обрамчени от черни сенки, ризата му беше изцапана със засъхнала кръв и тинеста кал от Ийст Ривър. Лицето му беше бледо и изпито.