Клеъри затвори телефона и се намръщи.
— Не отговаря.
— На кого се опитваш да се обадиш? — Люк вече пиеше пета чаша кафе и Клеъри бе започнала да се безпокои за него. Дали би могъл да се натрови от свръхдоза кофеин? Не че виждаше някакви явни признаци за такова нещо у него, но все пак, за всеки случай, тайничко изключи кафе-машината, докато се връщаше към масата. — На Саймън ли?
— Не. Съвестно ми е да го будя през деня, макар той да твърди, че това не му пречи, стига да не се налага да излиза на дневна светлина.
— На кого тогава?
— Звънях на Изабел. Исках да разбера какво става с Джейс.
— И не вдига ли?
— Не. — Стомахът на Клеъри изкъркори. Тя отиде до хладилника и се върна с плодово мляко от праскови, което започна да яде, без да усеща вкуса му.
— Мая. Няма да е зле да видим как е тя — каза и остави млякото. — Отивам да проверя.
— Не, аз съм водач на глутницата. Тя ми има доверие. Мога да я успокоя, ако все още е разстроена — каза Люк. — Ей сега се връщам.
— Не казвай това — рече умолително Клеъри. — Не обичам да чувам тези думи.
Той й се усмихна криво и бавно излезе в коридора. След няколко минути се върна, изглеждаше силно разтревожен.
— Изчезнала е.
— Изчезнала? Как така изчезнала?
— Мисля, че е избягала. Оставила е това. — Той хвърли на масата едно сгънато парче хартия. Клеъри го взе и намръщено прочете надрасканите редове:
Простете ми. Ще поправя нещата. Благодаря за всичко, което направихте за мен. Мая.
— Ще поправи нещата? Какво означава това?
Люк въздъхна.
— Надявах се ти да можеш да ми кажеш.
— Притеснен ли си?
— Демоните раум са като ловджийски кучета — рече Люк. — Намират плячката си и я доставят на този, който ги е призовал. Възможно е онзи демон още да я търси.
— О — рече Клеъри с отмалял глас. — Според мен е решила да отиде при Саймън.
Люк бе озадачен.
— Тя знае ли къде живее той?
— Не знам — призна Клеъри. — На моменти ми изглеждат някак близки. Може пък и да знае. — Тя посегна към джоба за телефона си. — Ще му се обадя.
— Не каза ли, че ти е съвестно да му се обаждаш през деня?
— Да, но тази история взе да ме притеснява. — Тя затърси номера на Саймън. Той вдигна едва след третото позвъняване, гласът му беше уморен.
— Ало?
— Аз съм. — Тя се извърна от Люк, когато заговори, повече по навик, отколкото защото имаше нещо кой знае колко тайно да си кажат.
— Нали знаеш, че за мен сега е нощ — каза с ръмжене Саймън. Тя го чу как се обръща в леглото си. — Което значи, че по това време спя.
— Вкъщи ли си?
— Естествено, къде другаде да съм? — Гласът му се проясни, вече осезаемо разсънен. — Какво има, Клеъри, случило ли се е нещо?
— Мая избяга. Оставила е бележка, в която казва, че може да дойде у вас.
Саймън звучеше озадачено.
— Ами, няма я тук. Или поне още не се е появила.
— Има ли някой друг, освен теб у вас?
— Не, мама е на работа, а Ребека — на курс. Защо, наистина ли си мислиш, че Мая би се появила тук?
— Просто ни се обади, ако тя…
Саймън я прекъсна.
— Клеъри — каза припряно Саймън. — Изчакай така за момент. Мисля, че някой се опитва да влезе вкъщи.
Времето в затвора си течеше, докато Джейс с вял интерес наблюдаваше сипещия се около него сребрист дъжд. Пръстите му започнаха да се вкочанясват, което според него беше лош знак, но в момента това не го интересуваше. Питаше се дали семейство Лайтууд знаеха, че е горе, или щяха да се изненадат, ако влезеха в залата за фехтовка и го видеха окован. Но не, инквизиторката не беше глупава. Сигурно им е казала, че достъпът до залата е забранен, докато реши къде да премести затворника. Това би трябвало да го ядоса, дори да го изплаши, но сякаш отново не го беше грижа. Всичко вече изглеждаше нереално: и Клейвът, и Съглашението, и Законът, дори и баща му.
Той долови някакви леки стъпки и разбра, че в залата има още някой. До този момент Джейс бе лежал по гръб и гледаше втренчено тавана, но сега се изправи в седнало положение и обходи с поглед стаята. Видя някаква тъмна фигура току зад трепкащата дъждовна завеса. Сигурно е инквизиторката, върнала се е да ми се подиграе още малко. Джейс се напрегна… после видя, не вярвайки на очите си, една тъмна коса и познато лице.