— По дяволите, по дяволите…
— Почти стигнахме — каза Люк. Вече бяха излезли от магистралата, а тя дори не беше забелязала. Спряха пред дома на Саймън, еднофамилна дървена къща, боядисана отпред в яркочервено. Клеъри скочи от колата и се затича по пътеката, преди още Люк да е дръпнал ръчната спирачка. Затича се нагоре по стълбите, хвърли се към външната врата и отчаяно заблъска по нея.
— Саймън! — крещеше тя. — Саймън!
— Клеъри, престани. — Люк я настигна на верандата. — Съседите…
— Майната им на съседите. — Тя затърси ключодържателя на колана си, намери правилния ключ и го пъхна в ключалката. Отвори вратата и се втурна в коридора, Люк я следваше по петите. Те завиха наляво към кухнята. Там всичко изглеждаше нормално, от безупречно чистия плот до магнитчетата по хладилника. Ето я и мивката, до която само преди няколко дни Саймън я беше целунал. Слънчевата светлина струеше през прозорците и изпълваше стаята с бледа жълта светлина. Светлина, която можеше да превърне Саймън в пепел.
Стаята на Саймън беше последната в края на коридора. Вратата беше леко отворена, но през процепа Клеъри не можеше да види нищо друго освен мрак.
Извади стилито от джоба си и здраво го стисна. Знаеше, че това не е оръжие, но й действаше успокояващо, когато бе в ръката й. Стаята беше тъмна, черните завеси бяха спуснати, единствената светлина идваше от дигиталния часовник на нощното шкафче. Люк се пресегна през нея да включи осветлението и в този момент от тъмното изскочи нещо — нещо, което изсъска, изфуча и изръмжа като демон — и се спусна към него.
Клеъри извика, а Люк я хвана за раменете и грубо я бутна встрани. Тя се препъна и за малко да падне. Когато възвърна равновесието си, Клеъри се обърна и видя смаяния Люк да държи едно фучащо, гърчещо се коте, чиято козина стърчеше във всички посоки. Приличаше на топка памук с нокти.
— Йосариан! — възкликна Клеъри.
Люк пусна котката. Йосариан веднага се стрелна между краката му и се изгуби по коридора.
— Глупаво коте — каза Клеъри.
— Вината не е негова. Котките не ме обичат. — Люк посегна към ключа за лампата и го завъртя.
Клеъри ахна. Стаята беше изцяло разтребена, всичко бе на мястото си, дори и килимът не стоеше накриво. И кувертюрата на леглото беше старателно опъната.
— Това магически прах ли е?
— Не мисля. По-скоро е само обикновена магия. — Люк отиде до средата на стаята и замислено се огледа. Когато се приближи до прозореца и дръпна една от завесите, Клеъри видя нещо да проблясва на килима в краката му.
— Люк, чакай. — Отиде при него и се наведе да вземе предмета. Беше сребристият мобилен телефон на Саймън, очукан, с прекършена антена. С разтуптяно сърце тя отвори телефона. Независимо от пукнатината на дисплея, на него можеше да се види следното кратко съобщение: Сега вече имам от всички.
Клеъри се отпусна замаяна на леглото. Усети как Люк дръпна телефона от ръката й. Чу как си пое шумно въздух, докато четеше съобщението.
— Какво значи това? „Сега вече имам от всички“? — попита Клеъри.
Люк остави телефона на Саймън на бюрото и прокара ръка по лицето си.
— Боя се, че сега в ръцете му е Саймън, а евентуално и Мая. Което значи, че има всичко, което му е нужно за Ритуала на дяволското преобразяване.
Клеъри го погледна втренчено.
— Искаш да кажеш, че не го е направил само за да ми — за да ни — направи мръсно?
— По-скоро Валънтайн гледа на това като на бонус. Но не това е целта му. Основната цел е да се възползва от свойствата на Меча. И затова му трябва…
— … кръв от деца долноземци. Но Мая и Саймън не са деца. Те са тийнейджъри.
— Когато това заклинание е било измислено, заклинанието за превръщането на Меча в инструмент на злото, думата „тийнейджър“ не е била позната. Сред ловците на сенки е прието да се считаш за възрастен, когато навършиш осемнайсет години. Дотогава си дете. За целите на Валънтайн Мая и Саймън са деца. Той вече разполага с кръв от дете-фея, както и с кръв от дете-магьосник. Сега му трябват върколак и вампир.
Клеъри се чувстваше така, сякаш някой я бе ударил и бе изкарал въздуха от дробовете й.
— Защо не направихме нищо? Защо не помислихме за начин да ги предпазим?
— Досега Валънтайн е гледал да се справи по най-лесния възможен начин. Никоя от жертвите му не е избирана по друг критерий, освен по степен на наличност и достъпност. Магьосникът е бил лесен за намиране; просто Валънтайн е трябвало да го повика под претекст, че иска да му призове демон. А за да намериш фея, е достатъчно да се поразходиш в парка, стига да знаеш къде да търсиш. А Луната на ловеца пък е идеалното място, към което да се насочиш, в случай че ти трябва върколак. Но да се изложи на такава опасност, само и само да ни уязви, без никаква друга причина…