Той лежеше върху корав, неравен метален под, боядисан в грозно сиво-зелено. Стените бяха от същия зелен метал. Високо на стената имаше кръгъл прозорец, пропускащ само малко количество дневна светлина. Но това беше достатъчно, пръстите на ръката му, изложени отчасти на нея, се бяха зачервили и изприщили. Саймън изстена още веднъж, изтърколи се далеч от светлината и се изправи в седнало положение.
И тогава установи, че не е сам в помещението. Въпреки гъстите сенки, той умееше да вижда доста добре в тъмното. Срещу него, с ръце завързани и оковани към голям парен тръбопровод, се беше свила Мая. Дрехите й бяха разкъсани, а на лявата й буза имаше огромна рана. Той виждаше как от едната й страна плитките бяха откъснати от скалпа й, косата й беше изцапана с кръв. В момента, в който го видя да сяда, Мая погледна към него и избухна в сълзи.
— Помислих си — хълцаше тя между риданията — че си… мъртъв.
— Аз съм мъртъв — рече Саймън. Разгледа изучаващо ръката си. Докато я гледаше, мехурите започнаха да спадат, болката изчезваше, а кожата възвръщаше нормалната си бледност.
— Знам, но исках да кажа… наистина мъртъв. — Тя закри лице с вързаните си ръце. Саймън се опита да се приближи към нея, но нещо го накара да спре. Металният пръстен около глезена му беше свързан с метална верига, забита в пода. Явно Валънтайн не искаше да поема никакви рискове.
— Не плачи — каза той и веднага съжали. Ситуацията не беше такава, че да няма основания за сълзи. — Добре съм.
— Засега — рече Мая, като бършеше мокрото си лице с ръкава си. — Онзи човек, онзи, с бялата коса, той Валънтайн ли се казва?
— Ти си го видяла? — попита Саймън. — Аз така и не разбрах какво стана. Просто външната врата се отвори с трясък и някаква масивна фигура връхлетя върху мен като товарен влак.
— Значи това е Валънтайн? Онзи, за когото всички говорят. Онзи, който предизвика въстанието.
— Той е баща на Джейс и Клеъри — каза Саймън. — Това е, което знам за него.
— Имах чувството, че гласът му ми звучи познато. Някак си като гласа на Джейс. — Тя помръкна за миг. — Нищо чудно, че Джейс е такъв задник.
Саймън бе на същото мнение.
— Значи ти не… — Гласът на Мая трепна, после започна отново. — Виж, знам, че звучи откачено, но когато Валънтайн те нападна, ти не видя ли някой познат с него, някой, който вече е мъртъв? Като дух?
Саймън поклати недоумяващо глава.
— Не. Защо?
Мая се поколеба.
— Аз видях брат си. Духът на брат ми. Мисля, че Валънтайн е причината да получа халюцинации.
— Е, с мен не е правил такова нещо. Тъкмо говорех по телефона с Клеъри. Помня, че го изпуснах, когато фигурата ме връхлетя… — Той сви рамене. — Това е.
— С Клеъри? — пообнадежди се Мая. — В такъв случай сигурно ще се опитат да разберат къде сме. Може би ще ни потърсят.
— Може би — каза Саймън. — Всъщност, къде се намираме?
— На някакъв кораб. Бях в съзнание, когато ме качи на борда. Това е огромно черно метално нещо. На него няма никакви светлини и навсякъде бродят… някакви същества. Едно от тях скочи върху мен и тогава започнах да пищя. Хвана главата ми и я запрати в стената. Известно време бях в безсъзнание.
— Същества? За какви същества говориш?
— Демони — рече тя и потръпна. — Тук има демони от всякакъв вид. И големи, и малки, и летящи. Правят каквото им каже той.
— Но Валънтайн е ловец на сенки. И от всичко, което съм чувал за него, знам, че той мрази демоните.
— Е, те очевидно не го знаят — каза Мая. — Това, което не разбирам, е за какво сме му ние. Знам, че мрази долноземците, но ми се струва, че полага твърде много усилия, само за да убие двама от тях. — Тя започна да трепери, челюстите й затракаха като на зъбатите играчки от магазините за един долар. — Сигурно иска нещо от ловците на сенки. Или от Люк.
Знам какво иска той, помисли си Саймън, но нямаше смисъл да тревожи Мая; тя беше достатъчно разстроена. Свали якето си.
— Ето — каза и го хвърли към нея.
Тя го хвана и доколкото белезниците й позволяваха, го наметна несръчно на раменете си. После го възнагради с тъжна, но благодарна усмивка.
— Благодаря. Но на теб няма ли да ти е студено?
Саймън поклати глава. Изгореното на ръката му беше вече заздравяло.