— Аз не усещам студ. Вече не.
Тя отвори уста, после я затвори отново. В очите й се четеше колебание.
— Съжалявам, задето те нападнах вчера. — Тя направи пауза, почти спря да диша. — Вампирите ме плашат до смърт — прошепна най-накрая тя. — Когато за първи път дойдох в града, се присъединих към една глутница, в която бяха и… Бат и още две момчета, Стийв и Грег. Веднъж отидохме в парка и видяхме под моста неколцина вампири да пият кръв от банки… сбихме се и аз ясно си спомням как единият от вампирите сграбчи Грег и го разкъса на две… — Тя бе повишила глас и сега закри устата си с ръка. Цялата трепереше. — На две — прошепна тя. — Всичките му вътрешности изпопадаха. А после те започнаха да ядат.
Саймън смътно усети как започва да му се гади. Той дори се зарадва, че разказът предизвика у него гадене, а не нещо друго. Глад например.
— Аз не бих направил това — каза той. — Харесвам върколаците. Харесвам Люк…
— Знам, че ги харесваш. — Устните й трепереха. — Просто когато се запознахме, изглеждаше толкова човешки. Напомняше ми за мен самата, каквато бях преди.
— Мая — каза Саймън. — Ти още си човек.
— Не, не съм.
— От гледна точка на нещата, които наистина имат значение, ти все още си човек. Също като мен.
Тя се опита да се усмихне. Той се съмняваше, че му вярва, ала не можеше да я упрекне за това. Самият той не знаеше дали си вярва.
Небето бе станало бронзово, натежало от облаци. На фона на неговата сивота Институтът се извисяваше огромен, като надвиснала планинска скала. Ъгловатият му сив покрив приличаше на неизлъскано сребро. На Клеъри й се стори, че мерна някакви закачулени фигури, които се движеха в сенките край външната врата, но не беше сигурна. Когато паркираха встрани от сградата и надникнаха през зацапаните стъкла на пикапа на Люк, беше трудно да определят какво точно виждат.
— От колко време сме тук? — попита тя за четиридесети или петдесети път, вече не ги броеше.
— Пет минути, откакто ме попита за последен път — рече Люк. Той се бе излегнал в седалката си, отпуснал назад глава, и изглеждаше напълно изтощен. Наболата брада по лицето му беше сребристосива, а под очите му имаше черни сенки. Всички тези нощи в болницата, нападението на демона, а сега и това, помисли си Клеъри, внезапно разтревожена. Вече разбираше защо двамата с майка й толкова дълго страняха от този живот. Искаше й се и тя да се скрие от него. — Искаш ли да влезем?
— Не. Джейс каза да го чакаме отвън. — Тя отново се втренчи през прозореца. Сега вече беше сигурна, че вижда фигури на пътеката. Когато едната от тях се обърна, й се стори, че мерна сребриста коса…
— Погледни. — Люк се беше надигнал и бързо сваляше стъклото.
Клеъри погледна. Нищо по-различно не виждаше.
— Имаш предвид хората на пътеката ли?
— Не. Стражите си бяха тук и преди. Гледай на покрива — посочи той.
Клеъри притисна лице в прозореца на камиона. Плочата на покрива на катедралата бе покрита с множество готически кули и спирали, скулптури на ангели и сводести амбразури. И тъкмо да каже, че не забелязва нищо особено, освен очукани водоливници, очите й доловиха някакво бързо движение. На покрива имаше някого. Някаква тънка, тъмна фигура, която леко се движеше между кулите, като скачаше ту на една, ту на друга, след което приклекна и се хвърли върху една невероятно скосена част на покрива — човек със светла коса, която на бронзовата светлина блестеше като месинг — Джейс.
Клеъри изскочи от камиона, преди още да осъзнае какво всъщност прави и хукна по улицата към църквата, Люк викаше след нея. Огромното здание се извисяваше на десетки метри височина, подобно на стръмна скала. Сега Джейс бе на ръба на покрива, гледаше надолу и Клеъри си помисли, Не може да бъде, няма да го направи, Джейс не е толкова луд… но в следващия момент той пристъпи напред, в черната бездна, толкова спокойно, сякаш слизаше от веранда. Докато го гледаше как се носи надолу като камък, Клеъри пищеше с всичка сила…
Джейс се приземи леко на крака точно пред нея. Клеъри го гледаше с отворена уста, докато той се изправяше от клекналото си положение и й се усмихваше дяволито.
— Ако се бях престорил, че падам безжизнен — каза той, — щеше ли да го сметнеш за тъпа шега?
— Как… как го… как направи това? — прошепна тя, усещайки, че й прилошава. С крайчеца на очите си видя Люк, който бе слязъл от камиона и сега стоеше със сключени зад главата си ръце, гледайки втренчено покрай нея. Тя се завъртя и видя двама стражи, които бяха стояли на пост на портала, да тичат към тях. Единият беше Мелик, другият беше жената със сребристата коса.